Близък разговор, от Робърт Фулър
Следващият път, преди да се взирате дълго в огледалото, си спомнете това, което винаги съм ви казвала. Виждам, че вече си забравил. Говорихме за шепота. Беше, докато вървеше назад през спомените си, на някой безлюден плаж, на някое забравено място, сам или с някакъв въображаем спътник, сътворен от собствения ти поглед. Мислех си, че е така, защото си напълно запленен от собственото си подобие. Така че всъщност може би се разхождахте със себе си, мърморейки от време на време нецензурни думи, които другият от вас случайно дочуваше, поне докато девственият плаж не отстъпи място на непроходима стена от скали.
Както може би си спомняте, след като камъните се материализираха, вие си спомнихте за шепота, макар че вече беше твърде късно. Те те отнесоха на пусто място, защото едно от твоите аз прекомерно мърмореше на другото ти аз. Ако бяхте шепнели, сега нямаше да се намирате на такова запустяло място, тъй като те щяха да ви пренебрегнат. Виждам те сега, представям си малката стая, лишена от всякаква човешка същност, лишена от всичко освен от легло и огледало.
Огледалото е онова, което сега те занимава безкрайно.
Не си спомням как си успял да накараш пазителите си да ти разрешат да получаваш външни съобщения, но знам, че са минали само няколко месеца, въпреки че си бил приет в малката си стая преди много години.
Дори и така, след като каналите за комуникация бяха отворени, ти не отговори веднага на онези, които се опитаха да се свържат с теб. Мисля, че вероятно си бил малко притеснен и със сигурност не си се доверявал до голяма степен на пазителите си.
Не мисля, че някога сте се свързвали директно с мен, и всъщност нямам никакви твърди доказателства, че действително сте получавали съобщенията ми. Мога само да видя - или да си представя - как непрекъснато, непрестанно полирате стъклото пред себе си, почти като че ли искате да го излъскате в нищото. И винаги, когато не полирате стъклото, мога да си представя как редувате възхищение и после зяпане на собственото си подобие, как сте в състояние на постоянно объркване от него, как понякога го галите, а друг път му изпращате само стъкмистика.
Намекнахте, че гледачите ви почти никога не се занимават с вас, а всъщност са там само за да се уверят, че сте достатъчно добре нахранени. Те ви поддържат живи, телесно, нищо друго.
Бих си помислил, че пазителите ти ще се представят за твоята рехабилитация поне от време на време, но, напротив, те доброволно са те оставили и твоето друго аз - онова, на което сега можеш да се възхищаваш или да проклинаш така безразсъдно в огледалото - да правиш каквото си искаш, сякаш причината за твоето лишаване от свобода, след всичко, което си преживял, е без значение.
Но огледалото: то всъщност е твоето начало и твоят край и всъщност затова искаш да го размажеш в забрава - защото ти самият ще престанеш да бъдеш, тоест най-накрая, безвъзвратно, ще изпратиш себе си и твоето вече изчезнало друго аз тайнствено да се слеят завинаги, хоризонтално, в собственото легло на безкрайната нощ в малката ти стая.
Тези новоизмислени телефони! Никога преди не бях виждал този модел. Изглежда е някакъв вид затворена верига. Почти като че ли човек говори сам със себе си...
9 февруари 2013 г.
Инспекторът, от Робърт Фулър
Инспекторът беше зает. Телефонът звънеше непрестанно. Накрая той вдигна.
"Годо, кой е?"
Последва неловко мълчание. После се чу плах глас. "Имам важна информация."
"Какво е нейното естество? И кой сте вие?"
"Не мога да разкрия това. Но тя е много важна. Става дума за вашия случай."
"Никой не знае за него. Това е строго секретно." След това кратка пауза. "Каква информация?"
"Запознат съм с нея. Видях изследването ви."
"Какво сте чули?"
"Проучвате една измама. Най-голямата измама в историята."
Инспектор Годо беше шокиран. Но запази мълчание. "Да, да, разкажете."
"Имам нужда от анонимност. Не проследявайте това обаждане."
Инспекторът прошепна ожесточено. "Имате думата ми."
"Първо ми кажете нещо. Защо разкривате тази измама? Какъв е точно вашият ъгъл?"
"Вие ми кажете вашия. Защо ти пука? Защо да ми помагате? Не можеш ли да го разкриеш? Ти знаеш толкова много..."
"Опитвам се да помогна. Ти се държиш много трудно."
"Просто ми дай нещо. Дори и най-малкия намек. Жест на добра воля. Тогава с удоволствие ще се подчиня."
"Добре, ето го. Само една малка хапка. Намерих доказателствата. А сега каква е твоята теория? И защо трябва да се намесвате?"
"Какви доказателства?"
Мъжът се разяри. Той изгуби самообладание. "Защо си толкова труден!? Дайте това, което искам. Иначе ще затворя телефона."
Инспектор Годо омекна. Имаше нужда от почивка. Това може да е тя. "Споменах за добросъвестност. Човечеството е било измамено. Хранено е с купища лъжи. Затова ето моята теория. Това е било преди векове. Имало е конспирация. Конспирация за извършване на измама. Измислили са си нещата."
"Да, да, това е добре. И аз имам доказателства. Знам местоположението. Моля, продължете."
"Те искаха да заблудят. Да заблудят човечеството. Ето защо книгата. Някои неща бяха верни. Основаваха се на исторически факти. Факти, които можеха да бъдат проверени. Това беше кукичката. Това е, което привлича хората. Те бяха привлечени. Като нощни пеперуди към електрически крушки. Като леминги към скали. Като деца към флейтисти. Не можеха да си помогнат." Кратка тежка пауза. "И така, къде е мястото? Местоположението на какво?"
"Ти все още се държиш. Защо точно ти? Лично ти ли беше причинена вреда? Имате ли право на защита? Имам предвид правна легитимация. Такава, която съдиите биха могли да приемат."
Той запази хладнокръвие. Но Годо беше бесен. "Това съд ли е!?" С тежък шепот.
След това продължи. "Ти ли си моят съдия? Моето жури, моят палач? За какво става дума!?"
"Губиш самообладание. Няма да стигнеш доникъде. Просто отговори на въпроса."
Той се замисли. Какъв беше неговият ъгъл? Дали е бил наранен? Каква беше позицията му?
"Отнемаш твърде много време. Ние нямаме никакво време. Този въпрос е спешен. Той трябва да се проветри. Преди да е станало твърде късно. Занимавайте се с това..."
Годо опита нещо ново. Нещо като обратна психология. Той си измисли нещо. Или си мислеше, че го е направил. "Имаше една пещера. Изцяло пълна с прилепи. Беше тяхно скривалище. Входът беше скрит. Древните текстове документират това. Все още не съм я открил. Може би карта на съкровището. "Х" отбелязва мястото. Всички са в прикритие и с кинжал. Хората се заклеват да пазят тайна. Това беше странното. Те знаеха нещо дълбоко. Защо тайното общество? Защо да го крият?"
Телефонът остана тих. За известно време. Слабо бръмчене. Нещо като бръмчене. Подслушвали са ги!? Никой не можеше да каже. Накрая мъжът заговори. "Вие сте напълно прав. Това беше пещера. Прилепите бяха вездесъщи. В това беше проблемът. Не ставаше дума за секретност. Те не криеха нищо. Всички се заразиха. Те покриха входа. Светът беше застрашен. Всички те се пожертваха."
"Това няма смисъл. Как разбрахте?" И тогава нещо щракна. Той беше прилеп. И беше избягал. С всички доказателства. Ето как е разбрал. Къде е била пещерата. Годо знаеше името му. Започваше с "Д". А "Д" не беше заразено. Той беше заразата.
"Д" знаеше всичко това. Тогава започнаха сондажите. Точно през телефона. Само две малки дупчици. Телефонът се разкървави.
12 септември 2023 г.
Екстрата, от Робърт Фулър
Мортимър Далтън - всички го наричаха Морт - разполагаше със свободната зона на снимачната площадка, включително и с целия бекстейдж, да не говорим за безкрайните хектари каньони, оврази, долини, гледки към скални образувания и т.н.; гледките се простираха по-далеч, отколкото въображението му можеше да обхване.
Като цяло Морт не се занимаваше с нищо друго, освен с приключенията си, когато обикаляше из някоя от зоните на снимачната площадка, задкулисието и обширната прилежаща пустиня, която в момента не се използваше от продукцията; графикът му, когато се изискваше присъствието му на снимачната площадка, му беше даден предварително и рядко се случваше да има отклонение от обявения график. А в такива случаи, когато се налагаше да се яви неочаквано, с него можеше лесно да се свърже чрез мобилното си устройство, а отговорните лица винаги го уведомяваха достатъчно предварително, че трябва да се яви на работа.
Но през по-голямата част от времето, прекарано в работата му - а те бяха наистина щедри в хонорарите, които получаваше за постоянното си дежурство, професионалист, какъвто беше; знаеха, че може да му се вярва, че ще свърши работата, и той винаги се справяше за тях - той се скиташе през гробища, пълни с плитки гробове, фасади на малки западни градчета със салони, хотели, конюшни, универсални магазини, закусвални и т.н., градчета, за които Морт знаеше, че скоро ще се присъединят към безбройните призрачни градчета, пръснати из този регион, без значение, че фасадните градчета бяха в най-добрия случай въображаеми.
Въпреки че заплащането, като се има предвид какво всъщност правеше, а то беше само няколко минути от всеки календарен ден, беше сравнително щедро, той със сигурност не беше забогатял, в никакъв случай. Беше склонен да мечтае, че това е стъпало към по-доходоносна работа, може би повече в светлината на прожекторите, отколкото в момента, или може би дори повече на заден план, така да се каже, на позиция, която особено желаеше: зад камерата.
Мислеше си: "Ако можех само да покажа на останалите членове на екипа на какво съм способен, ако те просто ми позволят да им покажа колко креативен съм в кадрирането на снимката, нямаше да има съмнение, че ще ме видят такъв, какъвто съм в действителност."
Междувременно обаче работата му се състоеше в това да бъде в по-голямата си част незабелязан, просто призрак на фигура, която се спотайва някъде на заден план, докато истинското действие се развиваше точно пред камерата. И той разбираше, че някой трябва да върши неговата работа; и това беше голяма част от причините, поради които се гордееше с професионализма си.
И все пак поривите, които преминаваха през сърцето и ума му, не изчезваха, колкото и да се опитваше да ги потисне, дори с цената на здравия си разум - или да го запази.
Така че през някои от по-зимните сцени и периоди на годината той се стараеше да забелязва всички тъмни гарвани, които мътяха заснежените полета, с острите си клюнове, които непрекъснато го ругаеха, сякаш беше техен противник или заклет враг; те просто изглежда не разбираха дълбоката му любов и възхищение от всеки аспект на тяхното същество, до последното дрезгаво, най-пронизително "Кау!", което можеха да измислят за него в превъзходния си птичи интелект. И това, което не осъзнаваха за него, беше, че той напълно ги разбираше, може би дори по-добре от самите тях.
След достатъчно такива срещи той чувстваше, че не е нищо повече от статист в тяхното тайнствено кино, и затова се опитваше всячески да изчезне в пейзажа, за да не ги изпреварва.
Точно тогава ръководителят на филмовия екип се обади по спешност. Трябваше да се върне веднага, а и трябваше да облече един от многото си костюми, така че наистина трябваше да побърза, за да се върне навреме. Всички гарвани започнаха да свирят с яростна какофония, каквато Морт никога не беше познавал. За момент му се стори, че са се сговорили да го преследват, може би дори със злонамерени или злонамерени намерения, независимо от дълбокото му възхищение и любов към тях, които те сякаш изобщо не осъзнаваха. Но те се смилиха и той скоро се върна на площадката, макар и съвсем бездиханен.
За щастие подготовката на костюма му беше лесна и бърза; костюмарите бяха опитни специалисти в бързата смяна, а Морт винаги държеше добро количество грим на лицето си за всеки случай като този.
Това, което беше необичайно за този конкретен костюм - и през всичките дни на работа с този екип той никога не беше преживявал нещо подобно - беше, че той щеше да бъде в пълно клоунско облекло! Как щеше да избегне привличането на вниманието към себе си при тези обстоятелства?
Но екипът го настани на един от столовете на масата в задната част на салона, близо до мястото, където пианистът свиреше някакъв рагтайм на изключително овехтял инструмент, който със сигурност беше виждал и по-добри дни.
Морт си помисли: "Това е пародия! Измама! Капан! Абсолютно несправедливо!"
И тогава Морт решава да заеме централно място на сцената, без да е написал сценарий.
Това беше неговият момент. И той тръгна право към главния, който държеше пистолета, право покрай него, в своя момент на слава, който дойде едва след като бе призовал цялата си армия от шумни гарвани, които едва сега разбраха дълбочината на любовта му към тях. И те направиха каквото беше необходимо.
14 февруари 2024 г. [11:55-12:57]