Флаш фикшън на български език (избрано)

Близък разговор, от Робърт Фулър

Следващият път, преди да се взирате дълго в огледалото, си спомнете това, което винаги съм ви казвала. Виждам, че вече си забравил. Говорихме за шепота. Беше, докато вървеше назад през спомените си, на някой безлюден плаж, на някое забравено място, сам или с някакъв въображаем спътник, сътворен от собствения ти поглед. Мислех си, че е така, защото си напълно запленен от собственото си подобие. Така че всъщност може би се разхождахте със себе си, мърморейки от време на време нецензурни думи, които другият от вас случайно дочуваше, поне докато девственият плаж не отстъпи място на непроходима стена от скали.

Както може би си спомняте, след като камъните се материализираха, вие си спомнихте за шепота, макар че вече беше твърде късно. Те те отнесоха на пусто място, защото едно от твоите аз прекомерно мърмореше на другото ти аз. Ако бяхте шепнели, сега нямаше да се намирате на такова запустяло място, тъй като те щяха да ви пренебрегнат. Виждам те сега, представям си малката стая, лишена от всякаква човешка същност, лишена от всичко освен от легло и огледало.

Огледалото е онова, което сега те занимава безкрайно.

Не си спомням как си успял да накараш пазителите си да ти разрешат да получаваш външни съобщения, но знам, че са минали само няколко месеца, въпреки че си бил приет в малката си стая преди много години.

Дори и така, след като каналите за комуникация бяха отворени, ти не отговори веднага на онези, които се опитаха да се свържат с теб. Мисля, че вероятно си бил малко притеснен и със сигурност не си се доверявал до голяма степен на пазителите си.

Не мисля, че някога сте се свързвали директно с мен, и всъщност нямам никакви твърди доказателства, че действително сте получавали съобщенията ми. Мога само да видя - или да си представя - как непрекъснато, непрестанно полирате стъклото пред себе си, почти като че ли искате да го излъскате в нищото. И винаги, когато не полирате стъклото, мога да си представя как редувате възхищение и после зяпане на собственото си подобие, как сте в състояние на постоянно объркване от него, как понякога го галите, а друг път му изпращате само стъкмистика.

Намекнахте, че гледачите ви почти никога не се занимават с вас, а всъщност са там само за да се уверят, че сте достатъчно добре нахранени. Те ви поддържат живи, телесно, нищо друго.

Бих си помислил, че пазителите ти ще се представят за твоята рехабилитация поне от време на време, но, напротив, те доброволно са те оставили и твоето друго аз - онова, на което сега можеш да се възхищаваш или да проклинаш така безразсъдно в огледалото - да правиш каквото си искаш, сякаш причината за твоето лишаване от свобода, след всичко, което си преживял, е без значение.

Но огледалото: то всъщност е твоето начало и твоят край и всъщност затова искаш да го размажеш в забрава - защото ти самият ще престанеш да бъдеш, тоест най-накрая, безвъзвратно, ще изпратиш себе си и твоето вече изчезнало друго аз тайнствено да се слеят завинаги, хоризонтално, в собственото легло на безкрайната нощ в малката ти стая.

Тези новоизмислени телефони! Никога преди не бях виждал този модел. Изглежда е някакъв вид затворена верига. Почти като че ли човек говори сам със себе си...

9 февруари 2013 г.

Close Call

Инспекторът, от Робърт Фулър

Инспекторът беше зает. Телефонът звънеше непрестанно. Накрая той вдигна.

"Годо, кой е?"

Последва неловко мълчание. После се чу плах глас. "Имам важна информация."

"Какво е нейното естество? И кой сте вие?"

"Не мога да разкрия това. Но тя е много важна. Става дума за вашия случай."

"Никой не знае за него. Това е строго секретно." След това кратка пауза. "Каква информация?"

"Запознат съм с нея. Видях изследването ви."

"Какво сте чули?"

"Проучвате една измама. Най-голямата измама в историята."

Инспектор Годо беше шокиран. Но запази мълчание. "Да, да, разкажете."

"Имам нужда от анонимност. Не проследявайте това обаждане."

Инспекторът прошепна ожесточено. "Имате думата ми."

"Първо ми кажете нещо. Защо разкривате тази измама? Какъв е точно вашият ъгъл?"

"Вие ми кажете вашия. Защо ти пука? Защо да ми помагате? Не можеш ли да го разкриеш? Ти знаеш толкова много..."

"Опитвам се да помогна. Ти се държиш много трудно."

"Просто ми дай нещо. Дори и най-малкия намек. Жест на добра воля. Тогава с удоволствие ще се подчиня."

"Добре, ето го. Само една малка хапка. Намерих доказателствата. А сега каква е твоята теория? И защо трябва да се намесвате?"

"Какви доказателства?"

Мъжът се разяри. Той изгуби самообладание. "Защо си толкова труден!? Дайте това, което искам. Иначе ще затворя телефона."

Инспектор Годо омекна. Имаше нужда от почивка. Това може да е тя. "Споменах за добросъвестност. Човечеството е било измамено. Хранено е с купища лъжи. Затова ето моята теория. Това е било преди векове. Имало е конспирация. Конспирация за извършване на измама. Измислили са си нещата."

"Да, да, това е добре. И аз имам доказателства. Знам местоположението. Моля, продължете."

"Те искаха да заблудят. Да заблудят човечеството. Ето защо книгата. Някои неща бяха верни. Основаваха се на исторически факти. Факти, които можеха да бъдат проверени. Това беше кукичката. Това е, което привлича хората. Те бяха привлечени. Като нощни пеперуди към електрически крушки. Като леминги към скали. Като деца към флейтисти. Не можеха да си помогнат." Кратка тежка пауза. "И така, къде е мястото? Местоположението на какво?"

"Ти все още се държиш. Защо точно ти? Лично ти ли беше причинена вреда? Имате ли право на защита? Имам предвид правна легитимация. Такава, която съдиите биха могли да приемат."

Той запази хладнокръвие. Но Годо беше бесен. "Това съд ли е!?" С тежък шепот.

След това продължи. "Ти ли си моят съдия? Моето жури, моят палач? За какво става дума!?"

"Губиш самообладание. Няма да стигнеш доникъде. Просто отговори на въпроса."

Той се замисли. Какъв беше неговият ъгъл? Дали е бил наранен? Каква беше позицията му?

"Отнемаш твърде много време. Ние нямаме никакво време. Този въпрос е спешен. Той трябва да се проветри. Преди да е станало твърде късно. Занимавайте се с това..."

Годо опита нещо ново. Нещо като обратна психология. Той си измисли нещо. Или си мислеше, че го е направил. "Имаше една пещера. Изцяло пълна с прилепи. Беше тяхно скривалище. Входът беше скрит. Древните текстове документират това. Все още не съм я открил. Може би карта на съкровището. "Х" отбелязва мястото. Всички са в прикритие и с кинжал. Хората се заклеват да пазят тайна. Това беше странното. Те знаеха нещо дълбоко. Защо тайното общество? Защо да го крият?"

Телефонът остана тих. За известно време. Слабо бръмчене. Нещо като бръмчене. Подслушвали са ги!? Никой не можеше да каже. Накрая мъжът заговори. "Вие сте напълно прав. Това беше пещера. Прилепите бяха вездесъщи. В това беше проблемът. Не ставаше дума за секретност. Те не криеха нищо. Всички се заразиха. Те покриха входа. Светът беше застрашен. Всички те се пожертваха."

"Това няма смисъл. Как разбрахте?" И тогава нещо щракна. Той беше прилеп. И беше избягал. С всички доказателства. Ето как е разбрал. Къде е била пещерата. Годо знаеше името му. Започваше с "Д". А "Д" не беше заразено. Той беше заразата.

"Д" знаеше всичко това. Тогава започнаха сондажите. Точно през телефона. Само две малки дупчици. Телефонът се разкървави.

12 септември 2023 г.

The Inspector

Завесата пада, от Робърт Фулър

Той усети затъмнение. На сцената на живота си. И то никога нямаше да изчезне. Специалисти провериха зрението му.

Един. Друг. После още. И още. После станаха твърде много. Толкова много специалисти, че не можеше да ги следи. Всички му казаха едно и също – че зрението му отслабва.

Но той беше на сцената. Играеше в собствената си пиеса. И се зарече, че ще бъде видян. Никой нямаше да го спре да играе.

Тогава... Той видя. Видя истината. И истината го освободи. И той стана свободен да види къде наистина се намираше. Някаква тъмна сила го засенчваше и затова никой не го виждаше.

Някой го извади от сцената. Беше близо до кулисите. Той нямаше представа кой го е направил. След като пиесата свърши, тя падна.

Марля. Тя го скриваше. Той беше сянка. Почти скрит от тази марля. Имаше елементи в цялата тази ситуация, които той просто не можеше да разбере. Защо беше фон на цялата действителна драма, която трябваше да се разгърне тук, на тази сцена?

Нещо обаче не беше ясно. Ставаше нещо друго. Той беше затъмнен по друга причина. Някой дърпаше конците зад кулисите.

Какво се случваше? Какво се случваше и защо? Скоро се замисли и разбра. Разбра, че нямаше нищо, което да можеше да знае. Този живот на сцената изобщо не беше такъв, какъвто му се беше струвал, по никакъв начин. Винаги е имало много невидими сили, действащи на всяко ниво на играта, и всички те активно са се заговорвали, за да го попречат да изиграе ролята си, която са смятали за недостойна за него.

Но каква беше неговата роля? Беше ли той само статист? Или беше някой толкова важен, че го смятаха за незаменим? Зад кулисите се чуваше общо мърморене, което продължи толкова дълго, че той почти заспа два пъти.

Той се консултира с адвоката си. Не получи добър съвет. Скри се зад марлената превръзка. И тогава някой го изведе отново.

Съдът се събра отново. Съдията беше доста ядосан. Каза, че никога не е виждал нещо подобно. Обвиняемият беше и самият извършител на престъплението.

Той свидетелства за себе си. Против съвета на адвоката си. Адвокатът го разпита за марлената превръзка. За ролята, която може да е играла.

Настъпи тишина. Обвиняемият сви рамене. Какво можеше да каже? Не можеше да си го е направил сам.

Но имаше съмнение. Журито не беше убедено. Те не бяха заслепени от това. Някой беше действал зад кулисите.

Някой. Но кой? Или може би какво? Какво можеше да е?

Някой се появи на поклона. И то много след края на представлението. Пиесата отдавна беше приключила. Но някой все още искаше да бъде забелязан.

Кой? Защо? За какво? С каква цел?

Той усети запушване. Сега това се случваше отново. И никога нямаше да изчезне. Той започна да крещи силно и неконтролируемо.

13 февруари 2024 г. [17:43-18:53]

The Scrim

Екстрата, от Робърт Фулър

Мортимър Далтън - всички го наричаха Морт - разполагаше със свободната зона на снимачната площадка, включително и с целия бекстейдж, да не говорим за безкрайните хектари каньони, оврази, долини, гледки към скални образувания и т.н.; гледките се простираха по-далеч, отколкото въображението му можеше да обхване.

Като цяло Морт не се занимаваше с нищо друго, освен с приключенията си, когато обикаляше из някоя от зоните на снимачната площадка, задкулисието и обширната прилежаща пустиня, която в момента не се използваше от продукцията; графикът му, когато се изискваше присъствието му на снимачната площадка, му беше даден предварително и рядко се случваше да има отклонение от обявения график. А в такива случаи, когато се налагаше да се яви неочаквано, с него можеше лесно да се свърже чрез мобилното си устройство, а отговорните лица винаги го уведомяваха достатъчно предварително, че трябва да се яви на работа.

Но през по-голямата част от времето, прекарано в работата му - а те бяха наистина щедри в хонорарите, които получаваше за постоянното си дежурство, професионалист, какъвто беше; знаеха, че може да му се вярва, че ще свърши работата, и той винаги се справяше за тях - той се скиташе през гробища, пълни с плитки гробове, фасади на малки западни градчета със салони, хотели, конюшни, универсални магазини, закусвални и т.н., градчета, за които Морт знаеше, че скоро ще се присъединят към безбройните призрачни градчета, пръснати из този регион, без значение, че фасадните градчета бяха в най-добрия случай въображаеми.

Въпреки че заплащането, като се има предвид какво всъщност правеше, а то беше само няколко минути от всеки календарен ден, беше сравнително щедро, той със сигурност не беше забогатял, в никакъв случай. Беше склонен да мечтае, че това е стъпало към по-доходоносна работа, може би повече в светлината на прожекторите, отколкото в момента, или може би дори повече на заден план, така да се каже, на позиция, която особено желаеше: зад камерата.

Мислеше си: "Ако можех само да покажа на останалите членове на екипа на какво съм способен, ако те просто ми позволят да им покажа колко креативен съм в кадрирането на снимката, нямаше да има съмнение, че ще ме видят такъв, какъвто съм в действителност."

Междувременно обаче работата му се състоеше в това да бъде в по-голямата си част незабелязан, просто призрак на фигура, която се спотайва някъде на заден план, докато истинското действие се развиваше точно пред камерата. И той разбираше, че някой трябва да върши неговата работа; и това беше голяма част от причините, поради които се гордееше с професионализма си.

И все пак поривите, които преминаваха през сърцето и ума му, не изчезваха, колкото и да се опитваше да ги потисне, дори с цената на здравия си разум - или да го запази.

Така че през някои от по-зимните сцени и периоди на годината той се стараеше да забелязва всички тъмни гарвани, които мътяха заснежените полета, с острите си клюнове, които непрекъснато го ругаеха, сякаш беше техен противник или заклет враг; те просто изглежда не разбираха дълбоката му любов и възхищение от всеки аспект на тяхното същество, до последното дрезгаво, най-пронизително "Кау!", което можеха да измислят за него в превъзходния си птичи интелект. И това, което не осъзнаваха за него, беше, че той напълно ги разбираше, може би дори по-добре от самите тях.

След достатъчно такива срещи той чувстваше, че не е нищо повече от статист в тяхното тайнствено кино, и затова се опитваше всячески да изчезне в пейзажа, за да не ги изпреварва.

Точно тогава ръководителят на филмовия екип се обади по спешност. Трябваше да се върне веднага, а и трябваше да облече един от многото си костюми, така че наистина трябваше да побърза, за да се върне навреме. Всички гарвани започнаха да свирят с яростна какофония, каквато Морт никога не беше познавал. За момент му се стори, че са се сговорили да го преследват, може би дори със злонамерени или злонамерени намерения, независимо от дълбокото му възхищение и любов към тях, които те сякаш изобщо не осъзнаваха. Но те се смилиха и той скоро се върна на площадката, макар и съвсем бездиханен.

За щастие подготовката на костюма му беше лесна и бърза; костюмарите бяха опитни специалисти в бързата смяна, а Морт винаги държеше добро количество грим на лицето си за всеки случай като този.

Това, което беше необичайно за този конкретен костюм - и през всичките дни на работа с този екип той никога не беше преживявал нещо подобно - беше, че той щеше да бъде в пълно клоунско облекло! Как щеше да избегне привличането на вниманието към себе си при тези обстоятелства?

Но екипът го настани на един от столовете на масата в задната част на салона, близо до мястото, където пианистът свиреше някакъв рагтайм на изключително овехтял инструмент, който със сигурност беше виждал и по-добри дни.

Морт си помисли: "Това е пародия! Измама! Капан! Абсолютно несправедливо!"

И тогава Морт решава да заеме централно място на сцената, без да е написал сценарий.

Това беше неговият момент. И той тръгна право към главния, който държеше пистолета, право покрай него, в своя момент на слава, който дойде едва след като бе призовал цялата си армия от шумни гарвани, които едва сега разбраха дълбочината на любовта му към тях. И те направиха каквото беше необходимо.

14 февруари 2024 г. [11:55-12:57]

The Extra

Чашата, от Робърт Фулър

Естер беше в градината, нейната лична оазис в задната част, и се възхищаваше на калите. Тя медитираше върху меките, еластични, кадифени, чисто бели чаши на съцветията с техните жълти съцветия, които се показваха толкова чувствено от дълбините на най-съкровените им извори на евхаристията, като кладенци, предложени в благодат, и колко голи изглеждаха, и как ги наричаха арум, което означаваше едновременно голи и хитър.

Частната й градина беше такава, каквато й харесваше, уединена, тъй като по природа тя имаше склонност да се затваря в себе си, с изключение на по-интензивните празнични моменти, когато се отпускаше с пълна сила, позволявайки на звездата си Реми да блести напълно под кипариса, чийто тъмен път беше благословен от градината й с маслини.

И тя размишляваше, че нейната арум лилия беше твърде реална, за разлика от съда за вино, който беше видяла веднъж в уестърн, който на пръв поглед изглеждаше като златен съд, обсипан с много скъпоценни камъни, но се оказа, че е изцяло фалшив, илюзия, символична само в стойността си за определени лица от вярата.

Съдът беше позлатен така, че да изглежда истински; камъните, които изглеждаха скъпоценни, бяха предимно стъклени, оцветени и оформени така, че да приличат на нещо по-скъпо от самите тях. Но тя си спомни благословията, свързана с този граал, този съд, който се преструваше на нещо, което не беше; това беше сицилианска благословия, дадена от Сан Джузепе, покровител на благословените лозя, които даваха плода, който щеше да се превърне в кръвта на тайнството.

Марчело пееше италианска опера, акомпанирайки си на акордеон, и беше безгрижен колкото се може повече. Неговото истинско съкровище от старата родина се състоеше от резници от лозята на хълмовете, които искаше да пресади в почвите на Новия свят, за да може той и неговите близки да продължат живота, който иначе бяха оставили зад себе си.

Но тези лозови резници се нуждаеха от благословията на светци, в светилище, овластено от светци за тази цел. А химера от потир, която носеше със себе си, беше пряката връзка с старата родина; символичната й стойност се състоеше почти изцяло от това, което представляваше тази връзка.

Въпреки това, Естер в мечтанията си беше много по-фокусирана върху реалното събитие, което се случваше точно тук, в нейната собствена частна градина, и усещаше силата, очарованието и благословията на арума.

В края на краищата, в своето чисто бяло кристално кадифено блясък, тези цветя не можеха да предадат, не можеха да причинят вреда, не можеха да бъдат нищо друго освен това, което бяха.

И тя си спомни времето, прекарано в онова малко крайбрежно градче далеч на север, където намираше кали, кацнали на скалисти клифове, и как те приютяваха бавно спираловидни мекотели, които се криеха в листата на растението, точно до истинското злато на съцветията.

Но тези едночерупчести, помисли си тя, всъщност се хранеха с най-съкровените тайни на тези цветчета; те ги приемаха като храна, така че не се криеха, а по-скоро сучеха листата и съцветията, превръщайки цветята в мекотели.

Така че това беше нещо като алхимия на флората и фауната, бавен спираловиден сакраментален танц, който поддържаше едното на прага на другото, форми, които се променяха по начин, който те караше да се чудиш какво всъщност представляваше този мистериозен живот. И това беше най-скъпото за нея.

15 февруари 2024 г. [11:59-13:38]

The Chalice

Подаръкът, от Робърт Фулър

Това му беше любопитно. Брошката му беше подарена преди десетилетия от един от любимите му чичовци, но досега той никога не беше осъзнавал нейното значение.

На нея бяха изобразен две фигури, които можеха да бъдат описани само като два леприкона, като този вляво носеше лупа, каквато само великият Холмс можеше да носи.

Доста голямата лупа, така да се каже, беше поставена над дясното око, както полковник Клинк я носеше с такъв размах. И шапката! Тя беше толкова очевидно шерлокианска!

По-малкият джудже, непосредствено вляво от самия експерт по криминалистика и логическо мислене, може би беше Уотсън, но във всеки случай изглеждаше напълно палав.

Беше елементарно, със сигурност можем да се съгласим, че по-малкият леприкон не само беше безкрайно лоялен, но и изглеждаше, сякаш капризно преследваше вятърни мелници в търсене на златото на дъгата.

Така че, това, което му беше подарил неговият обичан чичо, беше нищо друго освен брошка, която го подтикваше да преследва дъги и съкровища, като намира и разшифрова всички необходими улики!

И му бяха били нужни всички тези десетилетия, за да забележи какво толкова ясно му казваше този герб! Да забележи всички детайли, колкото и скрити да бяха, и да ги събере заедно.

И с верния си партньор в престъпленията до себе си! С такъв елитен екип, най-накрая осъзна, че практически всичко е възможно. Така че той тръгна към здрача.

Но никой не го следваше. Какво ли прави този палавник сега? Обади се на местния полицай, за да провери дали пияният нещастник не е попаднал в затвора.

Полицаят го увери категорично, че нито той, нито някой от колегите му е виждал човек с такова описание, камо ли да го е арестувал.

Така че той продължи с въображаемия си приятел, вървейки безгрижно към луната, която току-що достигаше пълния си блясък. Вълк изумя в далечината.

Скоро той се умори от новото си призвание и влезе в най-близкия пъб, за да се прегрупира и да си събере мислите. Любопитно, аптеката отсреща, до алеята, все още беше отворена.

Той попита сериозно собственичката дали има нещо за нередовния му сърдечен ритъм и тя също толкова сериозно му препоръча наперстянка, за негова радост.

Неговата увъртане относно такава нередовност беше естествено само уловка; той беше решен да се отърве възможно най-бързо от своя двойник, който толкова грубо го беше изоставил в мрака.

Тя любезно и професионално приготви отварата, обясни обичайните предупреждения за правилното й употреба и дори беше достатъчно нежна и любезна, за да я опакова като подарък за него.

Сега той беше готов да намери своя помощник, своя не толкова надежден, рицар-странник, мошеник партньор, било то Санчо Панса, Франк Байрън-младши или Роки към неговия Булвинкъл.

И щеше да преследва евразийски тръни из всички пустини на ума си, докато не намерише мошеника, където и да се криеше. Всички сухи треви носят на грешниците наперстянка.

Но точно тогава си спомни любимия си чичо и това, което той му беше дал без усилие, само чрез естествения си хумор и добрата воля, които винаги беше въплъщавал.

В почти забравените кътчета на паметта му се появиха музикални звуци от голямо значение, като магически заклинания, които го привличаха обратно към естествения му талант за разум и благодат.

И точно тогава търсенето му приключи окончателно, а сърцето му се отвори широко, по-широко от всякога.

16 февруари 2024 г. [12:59-15:23]

The Gift

Портал, от Робърт Фулър

Беше един от онези дни с непрестанен дъжд, лека мъгла, редуваща се с постоянен дъждец и периоди на силен порой, подходящ за това да се обгърнеш с одеяло, да се сгушиш в удобен стол с любима книга и може би чаша портвейн, или просто да прекараш часовете, гледайки безмислено през прозореца капките, които се стичат по хладния прозорец, без да се интересуваш от нищо. Понякога в такива дни човек си представяше, че прозорецът е проход, който може да разкрие тайните, които винаги се крият под повърхността на съзнанието.

Ако оставиш погледа си да се замъгли, понякога светлината става непоносимо ярка и започваш да чувстваш, че цялата ти глава е обгърната от мека енергийна светлина, от която не можеш да се отделиш. Някои казват, че това е пътят към друго място, което изглежда различно, но всъщност не се различава по никакъв начин от това място; други споменаваха, че отпадането на обичайното съзнание, изпълнено с различни случайни елементи, чието съдържание се измива от чиста енергия, е портал, който води до мощно, радикално чувство на емпатия, засилено до такава степен, че е възможно да се почувстват радостите, скърбите, болката и екстаза на много други живи същества, на практически всякаква разстояние във времето или пространството.

Така че за Мая това беше един от онези дни, прекарани предимно в почивка и мечтания за нищо конкретно, но в моментите, когато дъждът се засилваше, тя започваше да се чувства все по-силно привлечена към това, което наричаше „въртопа”; това беше познато състояние за нея, тъй като винаги е имала дълбока психическа връзка с околните, още от малка.

Състояния като това трябваше да се третират с повишено внимание, тъй като крехкият човешки ум и сърце можеха да поемат само определено количество интензивност. Да влезеш в самия край на портала беше едно нещо, но да влезеш по-навътре без необходимата предпазливост можеше да бъде направо безразсъдно, ако не и направо опасно.

Но този ден беше различен от всички други, които беше преживяла през десетилетията; тя се озова в състояние на мечтателност, граничещо с психотични епизоди, само заради интензивността на чувствата, които се вливаха в нея от други места и хора.

Видя и почувства една особено брутална сцена и знаеше, че когато нещо с такава интензивност и мрак възникне, ще трябва да намери начин да се върне. Никога не се беше страхувала от явления като това, но част от нея започна да трепери неконтролируемо. Имаше само един изход от затрудненото й положение, а именно да диша съзнателно, пълноценно и с цялото си същество, позволявайки на сияйната енергия да изпълни и прелее главата, ума и сърцето й. И тогава дъждът спря и тя се изми от всичко. Тя излезе тихо под нощното небе и почувства еуфоричните лъчи на пълната луна да я обгръщат през разкъсаните облаци. Усети, че прозорецът се е отворил, както и тя самата.

17 февруари 2024 г. [~18:53-19:53]

A Portal

Мухата, от Робърт Фулър

Аз съм от аристократичен род. Въпреки че нашите записи са доста оскъдни преди средата на 18 век, когато бяхме благословени с нашето прославено, домашно име във вашата ценна система за класификация, ние, Musca domestica, имаме горда история, която далеч надхвърля три хиляди и петстотин години от нашия живот. Ако искате да знаете, нашите предци датират от преди повече от три четвърти милиарда живота; жалко, че записите ни са започнати едва наскоро. Само си представете колко истории бихме могли да разкажем за мамути и мастодонти, торбести и бозайници, борхиениди и птици, а също и за вашите предци, приматите. Колко много би могла да разкаже прословутата муха на стената!

В момента живея в престижна изследователска лаборатория, която предпочита да стои настрана от прожекторите поради деликатния характер на дейността си. Всъщност, единственото, което успях да разбера, е името й: Мускариум. Въпреки че дейността й е до голяма степен скрита от останалия свят, ние, затворниците в Мускариум, знаем много добре с какво се занимават белите престилки. Как бихме могли да не знаем? В края на краищата, ние сме обектите на различните им експерименти.

В Muscarium има десетки различни крила в лабиринтната структура на комплекса, и ние, затворниците, знаехме много добре, че в повечето от тях се прилагат най-агресивните, интензивни и безумни методи на изтезание. Можехме да чуваме писъците на нашите съкилийници ден и нощ, но не можехме да направим нищо.

Някои от белите престилки, макар и малцина, наистина се интересуваха от своите обекти, изпитваха нещо към тях. Вижте, най-елитният и желан крило в целия комплекс беше това, което беше посветено на използването на електроди с изричната цел да се правят музикални експерименти.

Иска ми се да вярвам, че това се дължеше на моята пламенна молба към властите, в която изложих подробно пред отговорните лица причините, поради които трябваше да бъда изпратен в това крило, след като излязох от какавидата и се превърнах в възрастния си аз, този, който сега бръмчи в мозъка ви с тези мисли – а не на мъчителни изтезания и сигурно унищожение.

Аристократичният произход, за който говорих по-рано, не се състоеше само в това, че произхождах от общия генетичен фонд на домашните мухи, а по-скоро в това, че моите предци произхождаха от замъците и колибите на човешки семейства с известен музикален произход в части от Близкия Изток, където този вид дейност е най-интензивен. И всички ние го разбирахме; винаги слушахме внимателно всяка фраза и ритъм и махахме с крила в хармония, в пълна резонанс с това, което майсторите на тези музикални стилове създаваха за нас.

Но защо се озовах в точно това крило на Мускариум, честно казано, може би е било просто глупав късмет. Или може би е било защото по-чувствителните от белите престилки тайно прослушваха младите сред нас, за да видят дали могат да открият истински, суров талант, а не просто да запълнят крилото с обичайната скука. Струва ми се, че някои от тях може би наистина са имали ухо за музика.

Каквото и да е, личното ми мнение беше, че съм повече от квалифициран да пребивавам в това крило. Само моят произход беше доказателство за това. И, както се оказа, имаше един конкретен бял престилка, наричан Макс, който веднага ме хареса и дори сподели това на свой колега.

Макс и останалите му най-близки приятели бяха искрено любопитни как да извлекат максималното от изследователското си оборудване, за да могат всички да се насладят на най-дълбоките слухови преживявания (благодарение на своите обекти, разбира се).

Затова внимателно и прецизно прикрепиха цяла поредица от най-малките възможни електроди към централната ни нервна система. Имаше и много видове датчици за движение, които дори не мога да опиша. Най-сложни от всички бяха специалните сензори, които се използваха, за да наблюдават колкото се може повече от активността не само в съответните ни зрителни кори (съставни очи и очи), но и, което е също толкова важно, храненето, което ни поддържаше чрез нашите псевдотрахеи.

Както можете да видите, имаше много входове и изходи, свързани с техните апарати, всички от които можеха да служат само за обогатяване на крайния слухов резултат.

Опитах се да им обясня, особено на Макс, който изглеждаше, че слуша внимателно моите искания, че моята силна страна в музиката е пианото и клавишните инструменти като цяло. Затова бях възхитен, когато разбрах, че първата ми връзка, първото ми свързване, беше с пиано (разбира се, електрическо), и веднага започнах да се изявявам, много към разочарование на някои от колегите ми и дори на някои от белите престилки.

Първото ми изпълнение беше от „Миражове“ на Равел, малко парче за нощни пеперуди. Не е изненадващо, че сред белите престилки имаше един клоун, който след моето зашеметяващо изпълнение поиска парче от „Микрокосмос“ (от Бела Барток, както някои от вас може би знаят), една малка песен, озаглавена „От дневника на една муха“. Като че ли! Но аз смирено и най-послушно се съобразих с молбата, макар че трябва да отбележа, че скоро след това изпълних и няколко избрани откъса от същия композитор, от неговия Концерт за пиано № 2.

Като истински джентълмен, Макс скоро ме подложи на тест, за да види какво мога да измисля на момента, просто импровизирайки. По време на този експеримент бях, разбира се, напълно погълнат от това, което правех, но с периферното си зрение виждах, че усилията ми правят силно впечатление на запленената студийна публика.

Оказа се, че са записали този експеримент за поколенията – добре, да си призная, записали са всеки един експеримент – но това беше изпълнението, което наистина даде тласък на кариерата ми. След това нищо не беше същото. Веднага се свързах с първокласен агент, а профилът ми в социалните медии беше толкова залят, че трябваше да го изключа за поне час-два.

Резултатът от всичко това беше, че новият ми агент, знаейки много добре времевите ограничения, в които работехме – дори и в най-добрите лабораторни условия не се очакваше да издържа повече от 45 дни – ме записа за дебюта ми в Карнеги Хол.

Това щеше да бъде несравним, безпрецедентен фестивал на клавирните инструменти, с няколко стандартни електронни клавира и някои от най-добрите синтезатори, като Nord Lead 2, а аз щях да бъда главна атракция на празненството.

За съжаление, майка ми и баща ми не можаха да дойдат, но имаше много, много членове на моето разширено семейство, които, ако не можеха да присъстват лично, със сигурност щеше да гледат прякото предаване на събитието.

Това беше моментът, за който бях чакал през целия си кратък живот. Всички в публиката бяха готови за музикалното преживяване на живота си. Макс беше проверил два и три пъти всички връзки и бяхме направили мини генерална репетиция само няколко часа преди това.

И точно в този момент, точно когато ме изкараха на сцената, огромно прекъсване на електрозахранването остави без ток по-голямата част от Североизтока.

18 февруари 2024 г. [13:44-15:47]

The Fly

Семена, от Робърт Фулър

Вървяхме през гората. Беше като всеки друг обикновен ден. Но под краката ни се усещаше прилив на енергия. Всъщност това не беше съвсем неочаквано. Ставахме все по-чувствителни.

Енергията под краката ни беше доста фина. Не можехме да я различим. Но крак след крак вървяхме по нея. Постепенно започнахме да я усещаме по-ясно. Да осъзнаваме какво е това мистериозно присъствие.

Говорехме за много неща. Никое от тях не беше свързано с мистерията. И все пак вървяхме стъпка по стъпка в продължение на часове. Това, по което вървяхме, беше земята. А под краката ни беше това, което търсехме.

Тогава започна да вали леко. И земята постепенно се намокри. Но все още не забелязвахме тайните й. Спряхме се на удобна маса за пикник. Наблизо имаше журчащ поток.

Наслаждавахме се на вино и сирене. И това постепенно се превърна в цялото ни преживяване. Но можехме да се насладим на много повече. Един от нас снимаше бурните води. Другият разхвърляше мъртви листа.

Тогава дъждът леко утихна. И постепенно слънцето проникна през нас. Но все още не забелязвахме лъчите му. Над нас се появи дъга. Цветовете й започнаха да проникват във всичко.

Започнахме да забелязваме повече неща под краката си. Всичко някак си беше по-живо. Но защо не беше очевидно от самото начало? Дъждовната мъгла се върна. Започна да ни намокри.

Появиха се кълнове и гъби. Малки клончета живот пробиваха земята. Но ние все още говорехме за случайни неща. Семената и спорите все още пробиваха. Постепенно се намокрихме от мълчание.

Думите ни се изчерпваха. Под краката ни все още имаше очевиден растеж. Но нарастващата тишина не беше достатъчна. Ходехме само крачка по крачка. Тогава намерихме друга маса за пикник.

Този път станахме по-внимателни. С повече храна и вино се отпуснахме. Но все още имаше нещо, което не бяхме забелязали. Червеношийките пееха през цялото време. А поточето шумеше.

Бяхме решени да бъдем внимателни. И така седнахме в дълбока медитация. Но все още не можехме да възприемем истината. Истината, която беше точно под краката ни. Винаги се случваше нещо магично.

Тогава започна да просветва. Тъмният живот под краката ни винаги растеше. Но беше скрит от съзнателните ни умове. Имаше основен принцип в действие. И ключът беше семето.

Говорехме за разлагащата се материя. За това как тя хранеше семената и растежа. Но все още не можехме да разберем. Толкова много неща се случваха под краката ни. И всичко това беше напълно скрито.

Сложността беше невъзможна за разбиране. Вроденият импулс на семената да покълнат. Но целият този растеж беше някак произволен. Защо някои семена се превръщаха в определени форми. А други се превръщаха в други същества.

Вървяхме като себе си. Без да забелязваме колко произволни бяхме. Но семената, които се превърнаха в нас, станаха нас. И тогава да бъдем беше наш дълг. Да бъдем такива, каквито произволно бяхме.

Тогава отново заваля лек дъжд. Разходката ни беше напоена с влажна енергия. Но как можеше всичко това да е възможно. Натъкнахме се на още една маса за пикник. Сиренето и виното подхранваха мистерията.

Бяхме...

19 февруари 2024 г. [01:44-03:04]

Seeds

Ние бяхме, от Робърт Фулър

Представете си призрачен град в пустинята. Каменни сгради, износени от времето, дървени летви, изтъркани от времето, бурите и вятъра. Животът, който някога е бил там, се е свил до костляви останки от някогашните дни на благоденствие. Дни, в които с монета отпреди Линкълн можеше да си купиш четвърт килограм сирене или ориз, или доста „монетни бонбони”.

Хълмове и каньони, хвойна и пиния, храсти и извори, гранитни полета и скали, и разкош и просперитет – докато са траели. Това беше върхът на късмета на ирландците, близо до кристални извори. Миражът продължи само шест години, изсъхнал с изчерпването на сребърните жили. Но първоначално това беше земя на петроглифи.

Всяка пеперуда в четирите си живота имаше вечен живот в пътуването си към щастието. Но пощата никога не изпращаше нищо подобно. Слънчогледи, слънчеви богове, слънчеви лъчи, дъжд и пресечени пътища, всички водещи към времето на сънищата. Но оскверняването на всичко това беше само заради руда, без значение какво мислеха за това юка, бодлив кактус, скална роза или бодлив звездица.

Пустинни кантариончета, мечтаещи за йерба манса, кайсиева малва, лилаво слънчево шапче или чакълест призрак. Сребристо-сивите или оловно-сиви виреи, салвиеви врабчета, хвойнови синигери, сиво-сиви мушици и не на последно място, малките пясъчни пиленца, всички летяха през сухите полета, всички мечтаеха за орел рибар, който лови едър бас, циклиди, тигрова пъстърва, зелени слънчеви риби.

Но натрапниците нямаха такива мечти, а само мечти за мигновени богатства, за които бяха чували преди да напуснат изтока и да дойдат в това забравено от Бога място, само за да направят състояние. Валутата им беше сребро, но можеше да бъде и сребърната рибка, която се изплъзваше между пръстите им, докато приготвяха сутрешното кафе.

Мините изсъхнаха по-бързо от греха, жилите им се превърнаха в прах. Но животът, който беше там преди наплива, продължи, сякаш миньорите никога не бяха копали земята в търсене на своите безполезни и безсмислени съкровища, пропити с непрестанното им търсене, с жаждата им за това, което не можеха да имат, за което никой на тази Земя не можеше да има.

Сребърните рибки знаеха по-добре; гущерите, кралските змии и нощните змии не се заблудиха; а слюдените шапки, гъбите, лишеите, косматите мъже и мастилените шапки останаха точно там, където бяха. И всички боядисани дами, западни пигмейски сини пеперуди, кралици, белолистни сфинксове и сини дашъри летяха в синьото без никаква грижа.

Така че от този опит за човешко общество не остана много – освен камъните, почти мъртвите дървени летви, тези мистериозни петроглифи и пейзажът, който никога не е имал намерение да изчезне до края на Земята. Когато погледнеше към хълмовете, имаше една структура с комина отляво, която приличаше на човек с очила.

От друга страна, кой от човешки произход все още блуждаеше из тези хълмове и каньони? Нямаше ли никой, който да разкаже историите си за алчност, разврат или страст към пътешествия и приключения? А тези, които бяха тук първи: каква беше тяхната история? Ами, те вече я бяха разказали и я бяха запечатали там за всички бъдещи поколения. А флората и фауната го знаеха добре.

20 февруари 2024 г. [17:40-19:23]

We Were

Карусели, от Робърт Фулър

Надписът на входа гласеше просто „Fun House: Забавление за цялото семейство“. Но мястото, където се провеждаше фестивалът, както го наричаха някои, се намираше в един от най-отдалечените райони в окръга.

В комплекса имаше поне седем въртележки. Беше трудно да се преброят всички, тъй като дизайнът на комплекса беше такъв, че бяха използвани многобройни трикове със светлина и огледала, само за да го направят по-интересен.

Но самото съоръжение беше просто хоризонтална версия на виенското колело, с добавени весели коне, за да развеселят децата. Така, вместо да се борят директно със силите на гравитацията, децата се сблъскваха с центростремителната сила.

И все пак крещяха с цялото си детско сърце, защото това беше един прекрасен начин да се въртят в кръг, докато не им се завиеше свят. И всички забелязаха чадъра, който покриваше цялото съоръжение, както и останалите, поне шест на брой, които заобикаляха забавлението им.

Чадърът, който ги предпазваше от силното слънце на ясния ден, беше и знак, който подсказваше на малките деца, че са свързани с нещо специално, нещо, което само те могат да се насладят.

Но не чадърът сам по себе си носеше тежестта на посланието, което заля тези деца. Не, външните части на комплекса бяха обсипани с множество стъклени панели, които отразяваха по различни начини всичко, което се появяваше пред тях.

А тези стъклени панели често бяха украсени с различни религиозни символи, в многоцветни сънища от празнични одежди. Така топлата светлина, която преминаваше през тези панели, се отразяваше като през призма и осветяваше децата по същия начин.

Но през цялото време децата се въртяха, сякаш без никаква грижа. Те се държаха за конете си, със седла и всичко останало, и се наслаждаваха на въртележката всеки път, когато тя се завърташе отново и отново и отново. Нямаше нищо друго освен безгрижна радост. И те я изкрещяваха.

Най-централният от въртележките, от седемте, които бяха видими за децата и зрителите, скоро започна да издава все по-силно бръмчене, сякаш му порастваха крила, които скоро щяха да го издигнат в далечни, недостижими стратосфери.

Чу се чудесен звук от счупено стъкло; не беше чудесен за тези, които бяха в самата къща на забавленията; по-скоро беше просто нещо, което никой никога не беше чувал.

Стъклата летяха наоколо, но по чудо не засягаха децата и минувачите в непосредствена близост. А централният въртящ се обект продължаваше да се върти с все по-голяма скорост, която продължаваше да се увеличава все по-драстично.

Наоколо имаше искри от разбитото стъкло, а централният въртящ се механизъм продължаваше да ускорява, коне летяха наоколо с пламтящи гриви, опитвайки се да се скрият под чадъра, докато се издигаха все по-близо до слънцето на Икар.

21 февруари 2024 г. [19:40-20:40]

Carousels

Изтрито, от Робърт Фулър

Една от версиите на историята е следната: Те се бяха уговорили за час и място. Въпреки това, поради някои затруднения с пътуването, пристигнаха с известно закъснение. Оказа се, че те се събираха по двойки в прашното и пусто пустинно градче, въпреки че всъщност бяха цял дузина.

Тъй като салонът на Кейт беше малко по-натоварен от обикновено, първите пристигнали трябваше да променят плановете си, с уговорката, че ще помолят персонала на Кейт да пренасочи закъснелите към новото място. Вова, верен на себе си, беше докочил направо до салона на Кейт, гол до кръста, сякаш мястото беше негово. Бебе вървеше до него.

След това Вова и Бебе се затътриха няколко сгради по-надолу до ъгъла на улицата, пресякоха при Longhorn, а след това и напречно на улицата до Oriental, демонстрирайки мъжествено кобурите си и шестстрелковците си, за да знаят всички вътре кой е шефът. Те влязоха и седнаха на бара.

Какво не бихте дали, за да знаете за какво си говореха тези двама господа! Нещо се изгуби в превода, но един очевидец разказва нещо подобно: Вова пита Бебе дали не би искал да направи проба на основното събитие, само за да се увери, че всичко ще мине по план. Бебе настоява да пее караоке.

За съжаление, всички места в караокето вече бяха заети и дори нямаше свободни места на хазартните маси. Затова седнаха мълчаливо и мрачно на бара за няколко минути, докато Вова изведнъж възкликна: „Ей, това са Дада и Панг!“ Те се мъчеха да настанят безопасно огромния обем на Панг на бара.

Сега бяха четирима и дипломацията стана много по-сложна. Панг веднага поръча цяла бутилка Black Label, започна да пуши без спир черните си пури Maduros, а устните му започнаха да цъкат без прекъсване от прошутото от Парма, което носеше винаги със себе си за такива спешни случаи.

За съжаление, техните асистенти, посредници и бодигардове бяха задържани поради непредвидени обстоятелства, но пристигнаха точно навреме, за да проверят и почистят огнестрелните оръжия, както изискваха правилата. Малко по-късно пристигнаха Залим и Бата, а скоро след тях и Махса и Амату, с наведени глави.

Два по два, пристигнаха и последните двойки, като Арк, първо Гросеро и Расаса (последният носеше с стил любимата си брошка с куршум), а Прусак и остър, презрял Махкаин затваряха редицата. Невероятно, но Прусак отказа да облече класическата западната носия, което му донесе минус; вместо това, той влезе като Грегор Самса.

Избраният, бившият човек, почетният гост, беше дошъл с нает автобус, но закъсняваше, защото по някакъв начин беше пропуснал да плати на шофьорите. И каза, че е бил задържан заради това, което Маха, доста учудено, нарече „пазаруване на мебели“. Никой не попита. Никой не се осмели. Никой не се интересуваше.

Интересното е, че последният пристигнал беше веднага обграден от цяла свита от адвокати, бодигардове и подлизурковци. И той много бързо настоя да седне точно в средата, в центъра на вниманието, за да бъде сигурен, че всички ще му обръщат внимание.

Оръжията все още се проверяваха внимателно до най-малкия детайл и инспекторите дадоха да се разбере, че може да отнеме още половин час, преди събитието да започне. Затова Панг поръча по едно питие за всички, както и още няколко за себе си; помоли Вова да му донесе малка кутия белуга хайвер с Noble.

Но Вова не можа да изпълни желанието му, за което по-късно съжали, тъй като Маха забеляза своя сънародник Вова и се приближи до него възможно най-учтиво, без да прекалява. Това разгневи Панг, който веднага се нахвърли върху мързеливите инспектори на оръжията и им нареди да приключат по-бързо.

И Панг хвърли на Вова и на всички останали най-отровния си поглед, след което Вова най-накрая реши да облече ризата си и едно удобно сомбреро, за да е на сигурно. Реферите на мача вече се бяха събрали, облечени в черно и бяло, като монашески одежди, носени като раирани затворнически ризи. Те бяха нетърпеливи да започнат.

Но те, разбира се, бяха задържани, защото Маха държеше най-новата си реч, която се състоеше от безсмислени думи, които продължиха прекалено дълго, докато накрая Панг изстреля ракетата си от възмущение и каза: „Нека игрите започнат!“ Всички останали мълчаливо пиеха напитките си, мрачно, докато накрая всички се събраха отново на Голгота.

Те се придвижваха – свита, официални лица и всички останали – погребално и тържествено, минавайки покрай Кристалния дворец, през Фремонт, покрай статуята на Вергилий, покрай Дебелия хълм, срещу волята на Панг, покрай Съмнър, покрай Бътърфийлд, и накрая стигнаха до самото игрище, грънчарското поле, така любезно наричано Серо де бота.

Длъжностните лица бяха донесли необходимия дванадесетиъгълен брезент, червен като пожарна кола и с достатъчни размери, за да могат всички участници да заемат подходящо разстояние един от друг. Брезентът, подобен на чадър, приличаше и на един от тези фулерови геодезични куполи. Всички участници заемаха тържествено местата си.

Сега, тъй като Маха, както обикновено, беше изтеглил късата клечка, той беше поставен точно в центъра на действието, а погледите на останалите дузина добре тренирани състезатели бяха насочени към мармаладеното му лице, прическата му и червената му шапка. Когато дойде време за началото на игрите, официалните лица извикаха военните си команди за „хармс“.

Всички играчи бяха в готовност, докато тримата броячи отброяваха. Те не трябваше да вдигат или дори да докосват оръжията си, докато броенето не приключи. „Три! Две! Едно!“ И веднага настъпи хаос на игрището, тъй като всички по периферията на дванадесетиъгълния чадър веднага започнаха да стрелят към центъра.

Както ще свидетелстват тържествено свидетелите на това велико събитие, за тяхно голямо разочарование, тези в периферията изглеждаха, че са пропуснали Маха напълно! И се чу общо възклицание от изумление и недоумение, не на последно място сред мръсната дузина, разположена толкова хаотично в дванадесетте ъгъла на платното.

На Маха му отне добра нюйоркска минута, но щом разбра какво се е случило и че е избегнал куршума – много, много куршуми! – започна да стреля с пистолета си и с всички резервни, които носеше, на случаен принцип по всички престъпници, които стояха толкова кротко настрана, просто пушечно месо за оръжейното му майсторство.

Всички получиха заслуженото. Гробовете им бяха без надписи и бяха изкопани по най-небрежния начин, плитки като греха. После Маха си тръгна мълчаливо, навътре в пустинята, за да не го види никой и да не чуе никой повече. А след него, като леминги, скоро го последва тълпа, която го последва до най-близкия скат.

Съдебните експерти обсъждаха какво се е случило в продължение на години. Някои казаха, че вероятно е имало нарушение на протокола. Други смятаха, че на мръсната дузина са били дадени фалшиви оръжия. Всичко било фалшиво, било постановка, те били кризисни актьори; подобни мнения се разпространиха из интернет като мрачни ехо камери.

В крайна сметка обаче анализаторите стигнаха до заключението, че в пряко нарушение на ясно определените правила на играта, на повечето от валидните участници по някакъв начин са били дадени халосни патрони вместо истински. Регулаторният комитет със сигурност щеше да се събере, за да обсъди това състояние на нещата, и глави със сигурност щяха да падат.

Има и втора версия на тази история, която може да се изложи по-просто: след като се събраха в „Ориентал“, пекарите наеха една от задните стаи с дълга банкетна маса, с условието, че този, който изтегли късата клечка, ще седне в центъра. Резултатите бяха почти същите, с изключение на храната.

22 февруари 2024 г. [14:02-16:32]

Blanked Out

Дърводелецът, от Робърт Фулър

Всичко започна с това, че съседът от съседната къща застана гол до кръста на острия връх на покрива; беше червен и изгорял от слънцето, с дълги кичури коса и брада, доста червенокос мъж с много луни по лицето, сякаш току-що беше излязъл от баня. Очите му бяха пламък, косата му беше избелена като бял сняг, лицето му излъчваше по-ярка светлина от слънцето, а гласът му, ако беше проговорил, щеше да звучи като ромоленето на бърза река. Беше или нисък, или висок, добре сложен и широкоплещ, с кожа като на глупак, когато слънчевите лъчи я осветяваха, а стъпалата и дланите му бяха като хилядолъчни колела със стигмати, сякаш никога не беше седял под смокиново дърво, камо ли седем седмици. И все пак той излезе оттам достоен, въпреки че тялото му беше почти без косми, а ръцете и краката му бяха груби. Тези, които живееха наблизо, забелязаха, че той винаги беше заобиколен от малки цветя, ята и ята птици, които го поздравяваха с пълно гърло, както и всичките му сестри и братя, луната, вятърът, слънцето, земята, огънят и водата, които той винаги благославяше от сърце. И имаше онова тайнствено съндъче с пирони, което той винаги носеше в прозрачна торбичка, висяща от колана му.

Има хора, които предполагат, че той е дошъл от град на ястреби, близо до наблюдателна кула, близо до клони, издънки и кълнове от чиста маслина, укрит в нещо като куха чаша близо до града, съд, който съдържал различни отпадъци и безкрайни купчини дървени отпадъци, и че това е основната причина, поради която като дете той се влюбил в дърводелството, дърворезбата и изработката на шкафове. Майка му не можеше да го спре, а баща му – не този, който беше само заместник, а истинският му баща – никога не се виждаше, така че той научи новия си занаят с неудържима страст.

Никога не е стажувал или бил чирак при някой известен майстор; вместо това предпочиташе да отива там, където духаше вятърът, цъфтяха цветята, летяха птиците, и всичко, което научаваше, научаваше, като пробваше всичко, което му хрумнеше. В началото на кариерата си се занимаваше с ниши в стени и кухни, а след това с алкови и цокли, библиотеки и чекмеджета, но е важно да се отбележи, че по това време се страхуваше до смърт от пирони, така че в младостта си основната му дейност беше дърводелството. Веднъж дори направи цяла таванска фреска изцяло от дърво, без да използва нито един пирон. Беше чудесен дизайн с безброй спици, трески и все по-фини дървени парченца, които се разпростираха от центъра навън в истинска разпуснатост. И поръчката за тази единствена таванска фреска му донесе добри доходи.

През следващата фаза той се занимаваше повече с дърворезба и скоро се насочи към миниатюрата, до такава степен, че за да се види какво е изработил, се налагаше да се използват сложни и мощни оптични уреди и лещи; всъщност, създаването на тези произведения беше толкова трудоемко и, честно казано, болезнено, че скоро той трябваше да се откаже от тях в полза на работа, която беше по-малко стресираща както за тялото, така и за зрението му, което се влошаваше.

Всъщност, този среден етап от кариерата му е толкова тежък, че той е принуден да се пенсионира по инвалидност за няколко години, докато се бори да върне живота си в нормалното русло. Така, през тези мрачни години, както ги нарича в мемоарите си, той се скиташе из пустини и безжизнени места, включително много сметища, където виждаше хора, които ровиха за всякакви отпадъци, които можеха да използват за всякакви възможни цели. Те бяха бедни, отчаяни, но все пак решени да се справят, независимо от цената.

Започна да ги интервюира един по един, за да разбере какво ги движи, и скоро започна да се наслаждава на разнообразните им житейски истории, макар и с обща нишка, която беше трудна за понасяне за всеки с съвест. Докато вършеше тази работа, той винаги се стараеше да не ги подценява и да не изглежда по никакъв начин снизходителен към техните проблеми; никога не проповядваше нито дума на никого от приятелите си, но историите, които те разказваха по-късно за това, което им беше казал, говореха за рядка за онова време доброта, и така думите му с времето се превърнаха в сложна гоблен, който се съревноваваше с плочките, шарките и вихрите дори на най-изящния персийски килим.

Докато се занимаваше с тези размисли с приятелите си, той започна да забелязва всички изоставени дървени отпадъци, разпръснати по местата, където ловуваха и събираха отпадъци. Затова започна да носи винаги със себе си буркан с пирони, за да може да използва по най-добрия начин тези отпадъци.

И така започна и приключи третата и последна фаза от кариерата му като дърводелец.

Тази фаза започна доста скромно. Той намираше подходящи по размер летви и дъски и в началото пробваше да ги заковава една към друга, просто за да види как ще се получи. Постепенно се спря на дъски с дължина около шест-седем фута и други, които бяха по-скоро два фута. Бързо стана майстор в изработването на продълговати кутии, които, според него, можеха да съдържат практически всичко, макар че можеше и да не съдържат нищо.

В началото не беше много ясно за какво са всички тези кутии, но по това време той продължаваше интервютата с бедните хора, които винаги слушаше, и усещаше болката им, сякаш бяха дълбоки рани, нещо като благословия или дори кървене в крайниците му. Затова започна да събира всички тези продълговати, странни кутии от изхвърлено, изхвърлено дърво, сглобени с голямо внимание, и знаеше, че ще дойде ден, когато ще им намери добро приложение, като отмъщение за несправедливостите, които добрите му приятели бяха претърпели от други хора.

23 февруари 2024 г. [13:50-15:30]

The Carpenter

Трюфели, от Робърт Фулър

На сутринта прашното зимно слънце, от най-фината черна зимна почва, беше изчезнало от надеждни дъбови фиданки в покрайнините на няколко селски пазара в дивата гора; кучетата тихо се втурнаха към колони от мрак в плитки дупки, безгрижно копаеха в кариерата. Фермерите събираха храна и се тревожеха за важността на изчезналите откраднати бижута, намерени в черните зимни дъбови гори, където тесните улички подхранваха преминаването на непостоянната, озарена от луната зима.

Той ловува и се мотае през повратната точка на съдбата на ХХ век, която материализира световните войни, връщайки се към несигурността на пътуването: селски пътища, изгоряла земя, варовикови почви, в петна от мрак, от погребани рози.

Зелени и бели дни с мрачно слънце, с лунен блясък в далечината, грандиозно небе, препълнено с жълти дъбове по краищата, кучета, които копаят с лекотата на селски лисици в търсене на крадци, белези от миналото сутрин, в мимолетен, изолиран гроб на тайни, магия, религия, опасност. Мистерията може да вдъхнови разкопки на лозя от такъв балет, въпрос на тържественост, на преходна убеденост, маршируване през сънливи дъбове, нощни скитания.

Тънкостите на подземния свят, на сенчестите дела; разпитването на крадците: този вид криминален разказ е огледало на нашата слепа чувствителност, вкус на тайни, епична измама, продадена история, по-мрачна фантазия.

24 февруари 2024 г. [22:01-23:55]

Truffles

Нощни пеперуди, от Робърт Фулър

Бяхме неразбираеми драсканици върху пергамент, докато не ни чухте да летим към горящата светлина. Преди да станем това, си представяхме, че летим към всякаква местна светлина, с крила от пера, бледи и крехки като коприна, като Икар към Слънцето, и се наслаждавахме на нашето пътуване, въпреки че бяхме само мастило върху хартия, което след това се превърна, преобразено от пъргави очи и пръсти и царствени инструменти, в вълни от разкошен звук, който изпълни коприненото сърце, което бяхме.

Веднъж, когато бяхме, се чудехме как е възможно тази алхимия от символ към песен и полет и тъга на птиците. Нашите собствени крила само летяха, прелитаха безсмислено, без съжаление, но нашите съседи плачеха, дори когато летяха с грация, жални ехота от крилата им достигаха тъжно до Слънцето.

Бяхме обречени да станем отново прах, дори докато летяхме наоколо, опитвайки се да намерим някакъв източник, източника на светлината, която ни привличаше, докато бяхме, или както ние, или вие, мислехме, че сме. Но ние бяхме само драсканици на хартия и вашата алхимия ни направи това, което бяхме, ако изобщо бяхме нещо.

Нощните пеперуди носят ярки копринени одежди на шут, като неизвестен зори, който носи песен на скръб в живота им в разпръснатия полет на неизвестността. Да, понякога те сънуват очи, които не виждат очи, но виждат лодки, вълни, бурята на живота и, след като се замислят, някои други неща, които не ги виждат, защото ние бяхме илюзия. Бяхме, но не бяхме. И все пак летяхме над вълните на ветровете на песни, които съществуваха само като драсканици върху ефимерна хартия, която, както и ние, щеше да се превърне в прах.

Бяхме в долината, през нощта, близо до фенери, и бяхме, летяхме, станахме светлината и прахът и песента на биещото ти сърце, докато то призоваваше вечно биещите камбани, безкрайните камбани, които завинаги ще пеят долината, равнината, планината, океана, вечно биещите камбани на нощната пеперуда, която бяхме и винаги ще бъдем.

25 февруари 2024 г. [10:22-11:14]

Night Moths

Слънчеви танцьори, от Робърт Фулър

Не светлинки, а слънчеви мушици, танцуващи мушици. Членестоноги, крилати шестоноги, естествени акробати, крилати, скачачи с парашут и поклонници на слънцето, разказващи за крила, ветрове, слънца и песни за интимни, сложни небесни танци от движещи се геометрии с хипнотизираща красота, за въздухоплавателни средства, делтапланери, пикиращи бомбардировачи, диви котки, урагани, падащи звезди, всички разказващи историята на целия свят на привличане, отблъскване, безразличие, свободно падане, хаос.

Те бяха хипнотични в начина, по който се движеха през светлината, от светлината, като светлина. Изглеждаше, че са репетирали тези модели в безброй такива дни в краткостта на своето съществуване, като крилати тела с съставни очи и безкрайна ловкост, плавайки безкрайно в блясъка на високото слънце, като петна от звезди и комети и малки крилати звездни системи и галактики и вселени, без никога да повтарят някакъв модел, точно като източника, от който произлизаха, самата вселена, променяща формата си от това в онова и никога не се повтаряща или неразбираема за никого.

Какъв беше смисълът на танца им? Никой не попита. И това беше тяхната свободна тайна, която може би те самите не знаеха. Защото те танцуваха, свободни от нашата лудост и ежедневни грижи, просто бяха това, което бяха, без да се интересуват, общуваха по начина, по който знаеха, без да им пука дали някой ги разбира. Беше вихрушка, бяха вихрушки, бяха спираловидни вихрушки от екстатична лудост от добрия вид, тази, която стопляше сърцето ти, без значение как изглеждаха нещата на повърхността, тази, която те вдъхновяваше да бъдеш точно като тях, да танцуваш свободно под слънцето; тази, която те обливаше изцяло в техните свободни спирали от доброта.

26 февруари 2024 г. [21:33-22:11]

Sun Dancers

Огледала, от Робърт Фулър

Шепнех лабиринтни спомени в огледалото на Макс и на властите, които ми споделиха, че някои от тях, поне от време на време, се чудеха как е възможно да са били толкова пренебрегнати. Сега мога да си представя как се превърнахме, отразени из цялата галерия като драсканици на шут, превърнати в пернати драсканици, през остатъчния вкус на абсент, отразени от стъклени портали през полета с пшеница, като звънки камбани на илюзия. Бяхме благословени да бъдем без съжаление, но музиката без изход започна, отразена навсякъде, разтопена в безкрайни тропи на изкривени и артритни цикади или цветя, които завинаги ще пеят ехото на своята крехкост, в слухови преживявания, предизвикани от непозната обстановка, тъжни стъпки в светлината.

Нощната растителност близо до фенерите, различни крила и тъга, само мастило върху хартия, обречено да се превърне в прах, ни примамваше към зората, с фини нотки на шафран. Бяхме копринена неяснота, защото говорехме за замъци, скрити в долина от разтопени птици, в къща от камбани, безкрайни ветрове: ти вече си забравил. Случайно си чул мърморене, истории за мамути и бозайници, последователно ги възхищавайки се, а след това безмилостно дори не слушайки песните на разпръснатия полет в долината на нощния псалмопев; то почти беше забравено, скрито от листа над поле от ириси, цветя, нарисувани в ярки цветове, звуци на слънца.

27 февруари 2024 г. [13:32-15:21]

Miroirs

Хора като мен, от Робърт Фулър

Поне така мислех – че ме харесват. А после чух много противоречиви мнения от различни източници. Не че това разби света ми, ако се чудите. Вижте, аз наистина не се интересувам – спойлер! – какво мислят хората за мен. Ако хората ме харесват, тогава е логично, че харесват хора като мен. Но, вижте, има един голям проблем с всичко това: няма хора като мен! Споменавам го само за ваша информация, в случай че не сте разбрали.

Така че нека стигнем до същината, до същината на въпроса. Тези хора, изненадващо, се свързаха директно с мен, без да се занимават с моя посредник, и казаха: „Искаме да направим биографичен филм за теб.“ Почти се изпуснах в гащите! Аз съм класическият никой, както може би знаете, и за тези висококласни, големи продуценти да ми предложат работата, без да ме познават, без никой да има и най-малката представа кой съм и с какво се занимавам, беше направо абсурдно! Един бърз телефонен разговор с агента ми потвърди, че тя не знае абсолютно нищо за това, и тя повтаряше отново и отново някакъв съвет, че трябва да съм предпазлив, че вероятно е измама, шега, някой шегаджия, който ме дразни и се забавлява за забавление.

В случай, че не сте разбрали, аз напълно оставих тези типове да висят, тъй като аз самият усетих, че има нещо нередно, нещо подозрително, и то не от добрия вид.

Оставих нещата така, не се замислих много и след седмица получих спешно съобщение от същия човек, в което настояваше, че трябва да поговорим. Веднага!

Така че се успокоих, колкото мога в такива ситуации, и му отговорих: „lol, пич, как си!?“ Чакам и чакам, а после е почти време за лягане и най-накрая пичът ми отговаря, но с глас, той ми се обажда, а аз току-що съм се съблякъл до бельото си, готов да си направя гореща вана преди горещата среща с моята много самотна възглавница. И, в случай че не знаете, възглавницата ми е много ревнива, така че трябваше да си поема няколко пъти дъх, да си облека панталоните отново, да оставя телефона да звъни, докато най-накрая отговорих.

Човекът отиде направо на въпроса, без да се церемони. Просто премина направо към същината, като каза: „Г-н Далтън“... Аз бързо го прекъснах: „Аз съм Морт. Всички ме наричат Морт, човече.“ – „Г-н Морт“ – аз го оставих да продължи, само за да видя докъде ще стигне – „знаем, че сте неизвестна величина в тази уважавана индустрия, но точно това е смисълът, вие сте точно човекът, когото търсим.“ Радио мълчание, по-дълго отколкото беше удобно... И честно казано, не знаех дали да се ядосам на тях, или просто да се радвам, че най-накрая някой ме е забелязал. Искам да кажа, това ли е комплимент, че някой най-накрая е забелязал моето жалко малко същество, защото съм никой!?

Взех дълбоко дъх, обмислих вариантите и накрая се съгласихме да се срещнем в полунощ за едно питие и сериозен разговор в Bar Sinister, точно от тази страна на Walk of Fame! Разбира се, това ме развълнува!

Е, облякох най-хубавите си дрехи, дори подредих няколко непокорни косъма, излъсках най-хубавите си оксфордски обувки и тръгнах с увереност, напълно сигурен, че тази среща ще се превърне в възможността на живота ми, която досега ми беше убягвала.

Пристигнах модно рано, около четвърт час по-рано, и успях да си осигуря няколко избрани места на бара. Човекът – оказа се, че се казваше Дъг Дарнел – беше там точно в полунощ. Той любезно предложи да си наемем частна маса, за да можем да говорим откровено, без никой да ни подслушва. Аз се съгласих.

Веднага щом седнахме на масата, той веднага се впусна в разговора, още преди да поръчаме храна или напитки, които според мен щяха да бъдат за сметка на Дарнел, и каза: „Г-н Морт“, което ме разтревожи, но аз си хапах езика, „Г-н Морт, следим дългогодишната Ви успешна кариера от поне две десетилетия“ – той сигурно е забелязал, че се обърнах, защото го направих толкова очевидно – „и ние от Knackster Enterprises“ – за първи път чувах за това! – „решихме да Ви наемем за най-новия ни телевизионен сериал“.

Опитах се да запазя хладнокръвие, но почти изгубих обяда си от по-рано и попитах колкото се може по-сдържано: „О, наистина! Как се казва?“ Тогава той тихо и уверено ми каза, почти с дрезгав шепот: „Nobody’s Business“ – при което ме хвана силен пристъп на кашлица и казах на г-н Дъг, че трябва да ми поръча едно силно питие, за да можем да обсъдим предложението му по-подробно.

Така че, пичът поръча няколко мръсни мартини – не е точно първият ми избор, ако трябва да съм честен – и когато ги донесоха, изпихме по няколко глътки, а след това той премина към същината на въпроса, където се опита да направи онова балансиране, което някои хора правят, когато изпълняват Божията воля, доколкото ги засяга, за да ти кажат много малко, но в същото време да те пристрастят към продукта си и към това, което искат да направиш за тях.

Човекът – г-н Дъг – върви на пръсти около прословутите лалета, избягва при всяка възможност основния въпрос, който витае в ума ми, а именно: Какво, по дяволите, е „Nobody’s Business“!? Така че го оставям да се колебае малко, да изглежда самонадеян, и той ми разказва това и онова, без да ми казва нищо, докато не му давам сигнал за почивка, крещейки: „Спри!“

Той ме погледна строго, но после се умилостиви. „Вижте, г-н Морт, ние от Knackster сме абсолютно сериозни в желанието си да ви подпишем договор за сериал, който ще бъде много успешен и със сигурност ще ви донесе трайна слава и безброй възможности за развитие. Просто трябва да подпишете на отбелязаното място.“

Е, това ме изнерви! Казах на пича без колебание: „Дори не знам какво, по дяволите, подписвам! Просто ми кажи направо: за какво всъщност е това шоу?“

Пичът кашля в последната глътка от мръсното си мартини, бързо поръчва още една рунда и започва да говори, още преди сервитьорът да напусне масата, като конски задник, ами, познахте! Никого не интересува! Беше като да рецитираше части от дипломната си работа по социология или нещо, за което е имал мокри сънища, но е забравил да напише!

Беше нещо като: „Нашите фокус групи са определили, че талантлив човек като вас би бил най-подходящият обект, който да включим в новата ни телевизионна поредица, която със сигурност ще бъде отлична според мнението на големите критици, занимаващи се с този жанр.“

Човече! Ти току-що каза ли нещо!? На практика си намокрих панталоните.

Затова преминавам направо към същността. „Г-н Човече, виждам, че сте подходящо развълнуван от този ваш най-уважаван проект, който без съмнение ви е причинил тревога и безпокойство през много безсънни нощи. Обаче“ – и аз се постарах да си прочистя гърлото доста шумно – „просто съм любопитен. Защо би искал някой като мен, а не някой друг, който също е никой?“ Докато чакахме, донесоха ни напитките, което не беше нито рано, нито късно за мен, и г-н Дъг отпи няколко срамежливи глътки от своята, кашля и после ми отговори.

Преди да успее да каже и дума обаче, аз го прекъснах: „Преди да отговориш, какво трябва да направя, за да отговоря на изискванията за новата си роля?“ Той отговори: „Не много, просто прочети сценария и бъди себе си. Няма нищо друго, ще се погрижим за това.“ Така че хвърлих един бърз поглед върху едва четливото им драскане върху пергамента – аз съм бърз читател, дори и на такива второкурснически глупости – и имаше само едно основно нещо, което ми направи впечатление: Абсолютно всяка роля в проклетия сценарий беше обозначена с едно и също проклето име: г-н Морт!

Така че сложих най-добрата си полуусмивка и тихо попитах пича: „И какво, тогава? Ще ме клонираш ли!? Или това е просто още една от онези новомодни изкуствени интелигентни глупости!?“ Но ако ме питате, бях доста разгневен. Тогава пичът ми посочи дребния шрифт на нещото, което трябваше да подпиша.

„Тук е записано“ – той го посочи енергично, преувеличавайки жестовете си – „точно тук, че ти – а не твоят дубльор, или някакъв клонинг, или някаква изкуствена интелигентност – ти! Ти и само ти ще играеш всяка роля в този уважаван сценарий, дори и всички статисти!“ Човекът практически ми хвърли книгата, но аз се наведох.

Така че сега, изглежда, бяхме на едно мнение или поне почти. Събрах се и преди да успея да промълвя и дума, той каза: „Няма хора като теб!“

Докато подписвах на пунктираната линия с яйце по лицето, шепнех главно на себе си и на всеки, който искаше да ме чуе: „И няма хора, които да ме харесват.“

28 февруари 2024 г. [18:14-20:27]

People Like Me

Книгата, от Робърт Фулър

Свещеникът ме погледна с очи, пламтящи като адски огън. Той винаги правеше така, всяка неделя. Аз просто седях на обичайното си място, възхищавах се на шапките и неизбежно усещах ледено изтръпване в гърдите си, точно там, където той ме поглеждаше, винаги на едно и също място по време на службата. Обикновено беше между втората и третата химна, по времето, когато половината от събранието, което беше задрямало по време на баналната, преувеличена проповед, най-накрая започваше да се събужда от летаргията си.

Виждате ли, той не беше особено вдъхновен оратор и аз постоянно забелязвах граматически грешки, които дори ученик от средното училище не би допуснал. Според мен той не можеше да пише, за да спаси душата си.

И все пак той винаги цитираше Библията, сякаш скоро щеше да излезе от мода. „Не съдете, за да не бъдете съдени.“ Няма шанс! Когато стоманените му очи проникваха в плътта ми, какво мислите, че се случваше в тази област? Със сигурност, когато само с погледа си ме осъждаше на вечно проклятие, според мен единственото християнско нещо, което можех да направя, беше да му върна услугата. Да, свободно изповядвам греховете си, отче. Както се казва в оная прашна книга, зло око за зло око, така казвам аз.

А вие всички можете да ме презирате и отхвърляте, колкото си искате, но това не променя ни най-малко значението и смисъла на това, което казвам. Знам какво знам и знам какво виждам, и това е.

Но тогава той проповядва, прави обрат на 180 градуса, може би на две трети от мъчителните камери на всички тези адски химни, които просто не знаят кога да спрат, и voilà! Точно в този момент, киселият старец Гринч се превръща в символ на най-лошата усмивка, която някога съм виждал.

И това винаги, винаги ми напомня за времето, когато бях млад и не знаех нищо по-добро: Винаги се чудех за този проклет химнал и какво, по дяволите, трябва да пееш за химн № 13 и химн № 666. Искам да кажа, че в последния случай, от гледна точка на цифрите, е непроизносимо: hexakosioihexekontahexaphobia. Разберете го! Ако смеете...

Така че направих това, което всеки предприемчив млад дребосък би направил: измислих свои собствени думи за тези номера. За да не си навлека неприятности, се постарах да ги пазя в тайна и да не ги пея прекалено силно в стаята си, тъй като родителите ми се смятаха за доста набожни.

Но за да бъде ясно, по-късно, в хода на блестящата си кариера, рециклирах текстовете от пропиляната си младост в многото дезметъл партита, които организирах, знаейки много добре, че никой няма да разбере и дума от това, което блъсках. И за щастие родителите ми никога не се появяваха.

Във всеки случай, след като Преч се успокои малко, той стана много разговорлив и весел, особено към дамите, разливаше се от ентусиазъм. Практически се препъваше с двете си леви крака, толкова беше нетърпелив да се престори, че танцува само с тях. С всяка една от тях. Направо ми се гадеше.

Но това поведение дойде след заключителната молитва, която винаги беше едно и също повтарящо се лайно, в което той подчертаваше крайното си почитание и подчинение пред Всемогъщия Бог, който, честно казано, вероятно не му пукаше за всички тези глупости. И той казваше „Благослови това“ и „Благослови онова“ и всички тези рата-та-та, сякаш той самият даваше заповеди на Всемогъщия. Сега, за да бъде ясно в тази област, аз нямам нищо против истинската молитва, когато човекът наистина се вживява в нея, когато има истинска сърдечна връзка с каквото и да е това. Но аз съм много чувствителен, нямам никаква търпимост, когато става дума за измислици, измами и подобни неща, които не са истински.

Така че, винаги си правим кафе-среща, след като всичко е казано и направено, където се смесваме с всички наши съгрешили събратя, за да се почувстват всички по-добре. Никога не работи, но поне се забавляваме.

Тогава г-н Проповедник решава да ме удостои с святото си присъствие; аз се опитвам да се измъкна, но той държи тавата с лакомства, така че просто не мога да си откажа удоволствието. Взимам няколко от най-вкусните парченца, опитвайки се да не изглеждам като лакомник в очите на Негово Превъзходителство, но мислите му, слава на Всемогъщия, са разпръснати и не са насочени към таблата с сладкиши. Но когато се опитвам да се измъкна с цялата тази плячка, той изведнъж включва чара си и ме пита дали бих искал да бъда музикален директор. Явно още не е прочел моята химна.

29 февруари 2024 г. [21:21-22:32]

The Book

Рецепти, от Робърт Фулър

Един ден ми хрумна идеята, че би било интересно да разбера как се хранят хората от другата страна.

Същия ден станах гурман, но не ме съдете все още.

Моето проучване – наричайте го както искате, то беше напълно одобрено от катедрата, в която следвах докторантура – се основаваше на една проста предпоставка: можеш да разбереш кой е човекът, ако разбереш какво яде.

А това, което ядат, е най-малкото, казано, очарователно. Те ядат всякакви видове храни, до които обикновените хора като вас и мен никога няма да се доближат. И все пак успяват да се наслаждават на най-разкошните ястия, а изпражненията им все пак миришат по-лошо от тези на всеки друг.

Каквото и да е, любопитството ми надделя и експериментът, който проведох, не беше толкова да разбера как яде другата страна, а просто това: да опозная някого истински чрез това, което поглъща и абсорбира в тялото си – и може би по този начин да стана като него.

Така че първо трябваше да намеря подходящ обект. Роднини? Близки приятели? Не, те са прекалено близки. В съответствие с правилата на моята специалност и изискванията, които ми дадоха моите съветници, беше необходимо да намеря относително анонимен обект или поне такъв, който нямаше пряка връзка с мен.

Започнах да изучавам с голям апетит разточителността на висшата кухня, частично финансирана от щедри дарения от редица източници за групово финансиране, които ще останат анонимни.

Така всеки вторник отивах в нов ресторант и дегустирах най-скъпите ястия от менюто. Въпреки това, това не помагаше на изследователския ми проект, а просто добавяше излишни сантиметри към талията ми. Въпреки това, трябва да призная, че удоволствието беше изцяло мое.

Шест месеца след началото на дипломната ми работа, моите научни ръководители свикаха спешно събрание. Естествено бях любопитен да разбера какво става; все пак бях предоставил всичките си изследователски материали и обширни бележки. Те ми го казаха направо. За моя изследователски проект щеше да ми се наложи да намеря подходящ обект, който да е автор на сборник от оригинални рецепти, и щеше да ми се наложи да приготвя сам тези рецепти, да ги изям и да докладвам за резултатите, как се чувствах след като ги изядох.

Те имаха право, което аз много бързо признах.

И така влязох в света на превръщането в някой друг.

Мистерията, която обгражда тази област на академичното изследване, все още не е достатъчно добре позната на широката общественост. Научният аспект на тази област все още е затруднен от липсата на, да речем, подходяща „рецензия от колеги”. Така че моите съветници, смея да кажа, моите ментори, ме тласкаха към една радикално нова област на изследване, дори против моите най-добри инстинкти по въпроса.

След това, когато започнах сериозно да се занимавам с изследвания, след като свалих килограмите, натрупани в предишните ми погрешни усилия, забелязах, че с всеки нов прилив на енергия изражението ми се променяше осезаемо, общото ми поведение ставаше по-изтънчено, започнах да настоявам за собствените си изисквания преди всичко друго и костюмите ми станаха по-изчистени и изкусно ушити. И бях с няколко сантиметра по-висок, или поне така ми казаха.

Рецептите, които бяха основната част от моите изследвания, по стечение на обстоятелствата бяха изгубени за всички бъдещи поколения; по-късно моите съветници ми посочиха, че нито една от тези рецепти не може да бъде потвърдена от никого от останалите членове на комисията.

Тогава реших да организирам кулинарно състезание, което или щеше да потвърди завинаги, или щеше да погребе моята предстояща академична кариера. Поканените бяха всички членове на комисията, тези, които на пръв поглед решаваха съдбата ми.

Предизвикателството, което им поставих, беше просто следното: Ето тази рецепта. Пригответе я по най-добрия начин. Насладете се на резултата и вижте какво ще се случи. Това е всичко!

Никой от тях не се справи с предизвикателството.

Ядох и ядох и ядох още от разкошната храна, която приготвих по рецепти, подарени ми от моя специален източник, и с течение на годините с удоволствие се превърнах в самия източник.

1 март 2024 г. [20:12-21:09]

Recipes

Северна Либерти, от Робърт Фулър

Хората по крайбрежието нямат представа какво е студ. Да, те се оплакват и мрънкат, когато температурата падне до нула по Фаренхайт на изток или до тридесет, четиридесет или дори петдесет градуса на запад, но те не знаят какво е студ! Студът е 30 градуса под нулата – а това са 70 градуса под нулата, ако се вземе предвид и вятърът. Така че, първо, за да запалите колата си, трябва да се молите на Всемогъщия като никой друг, сякаш няма утре. И след това, когато стигнете до центъра, забелязвате, че се страхувате за живота си, докато правите петминутната разходка от Great Midwestern Ice Cream Company до Deadwood Tavern, която е точно отсреща на Prairie Lights. Да, по време на тази кратка разходка може да получите измръзване!

Но тази история не е за това.

Тя е по-скоро за по-топлите дни и нощи, когато от апартамента си в мазето на Maggard Street, точно до екстатичните метални писъци на товарния влак, който се движи по релсите само на метри разстояние, можеш да видиш през вратите или прозорците си, или просто като се отпуснеш в двора, светлинното шоу на десетките светлинки, които светят лудо.

Понякога тези дни и нощи бяха влажни, дори жеги, но това не те притесняваше особено, защото беше в чудесна компания, с импровизациите на Касио извън кампуса в прекрасния таван на Робърт или в ученската обител на Кенет извън кампуса в компанията на всичките му студенти, включително Робърт, номинално привидно говорехме за музика, но и за много други също толкова важни теми, като изкуството на критичното мислене. И правехме това, което Кенет наричаше „slow-ups”.

Ученето в контекста на тази група не се отнасяше само до програмите, за които бяхме се записали. Всички студенти в Музикалната академия, разбира се, следваха специалност по тази материя, музика, но благодарение на нашите учители, ние научавахме много повече в процеса.

И тогава имаше това специално място, две стаи, по-голямата от които съхраняваше синтезатор Moog и старомодното оборудване за запис на лента, плюс уреди, които в онези дни се използваха за рязане на лента и съединяването й по нови начини. Беше много по-сложно от това, което имате днес, когато можете да правите всичко дигитално или просто да накарате вашия AI спътник да създаде вашата „музика“ без никакво усилие или творчество от ваша страна. По-малката стая зад ъгъла приютяваше по-малък синтезатор, но също така, което е също толкова важно, беше центърът за създаване на собствена компютърна музика, използвайки програма, наречена просто US.

Двете стаи заедно се наричаха Студия за електронна музика.

Едно от най-забележителните неща в Студията беше, че за да участваш, не беше необходимо да си студент в Музикалната академия. Каква радикална концепция! Демократизиране на творчеството! Премахване на произволните пазители! А ние, тези от нас, които бяхме в тези студиа, наистина не мислехме много добре за онези от долния етаж, които се стремяха към постоянна длъжност или почиваха на предполагаемите си лаври, докато през цялото време преследваха нашите подли вендети срещу онези от нас, които не споделяха техните прекалено ограничителни идеи за това какво представлява изучаването на музика. Те създаваха своите относително безинтересни опити за това, което според тях трябваше да бъде музиката, а ние, горе в студиата, винаги поставяхме под въпрос такива представи за това, какво „трябва да бъде” музиката.

Имаше едно незабравимо представяне, което никога няма да забравя, с което ни зарадва Янос. Често един или повече от участниците в студиото представяха това, което бяха създали, използвайки Moog и другото оборудване в студиото. Янос беше студент по физика и, доколкото знам, никога не беше вземал нито един урок по музика. Въпреки това, това, което беше създал с оборудването на студиото, беше възхитително, хипнотизиращо, различно от всичко, което бях чувал досега.

Но да се върнем към светулките и другите летни нощни забавления, гледки и звуци, които природата ни дава безвъзмездно.

Бях поканен на едно парти, на около пет мили северно от кампуса; двама добри приятели, Ан и Майкъл, ме поканиха да отида с тях. Спомням си, че беше едно чудесно място, доста голяма къща, която по онова време ми изглеждаше почти като имение – красиво разположена в провинцията – и когато пристигнахме, вече беше доста тъмно. Всички се включихме в обичайното веселие, включително много разговори за това и онова, и всички опитахме различните напитки, които бяха на разположение.

И тогава излязох за момент навън, който се превърна, ако не в вечност, то в един дълъг момент. Може би имаше и други навън, които ядяха, пиеха, бяха весели и, разбира се, говореха шумно над музиката от касетофона, но аз просто слушах внимателно симфонията, която се разиграваше в сенките, вихър от красиви, чувствени звуци, които ме завладяха напълно.

Това беше това, което ми бяха учили професорите ми. Но никой не слушаше.

2 март 2024 г. [15:39-17:03]

North Liberty

Греяно вино, от Робърт Фулър

Около камината винаги се водеше разгорещена дискусия дали да бъде червено вино, портвейн, тъмно портвейн или дори смес от вино и портвейн. Никога не се стигна до решение, поне не до задоволително за всички присъстващи. Някои от присъстващите мърмореха, че е твърде късно през годината, че празничният сезон отдавна е отминал, но тези мърморения бързо затихнаха, когато първата партида беше изнесена, за да се насладят всички.

Дори котката, която винаги се криеше някъде в тайно кътче, се съгласи, че подходящият момент за празнуване с тази гореща, приятно подправена смес от ферментирали червени грозде е точно този момент и никой друг. Навън валеше дъжд или сняг, или нещо средно между двете, и беше достатъчно студено, за да се нуждаеш от нещо, което да стопли сърцето ти, както котката знаеше много добре всеки път, когато се свиваше на топло кълбо, за да се наслади на топлината и чудото на всичко това.

Редувахме се в кухнята, за да има колкото се може повече различни варианти на греяното вино и неговия близък роднина портото, което беше основният ключ към пълното ни разбиране за това какво всъщност е греяното вино. Някои от нас бяха по-минималистични и настояваха, че само канела и карамфил са подходящи, и то само под формата на пръчици. Имахме различия в мненията относно сухото или сладкото, нормалното или късното грозде, подсилено (както при портото) или не. Имаше дори няколко дълбоки дискусии относно това коя сорт грозде е най-подходяща за греяно вино; или дори въпросът коя конкретна смес от червено вино би му придала този допълнителен блясък.

И, разбира се, винаги имаше разкошно сирене, състоящо се от най-необичайните и най-добрите избори, които можехме да намерим. Обикновено имаше едно-две сирена чедър, френско сирене с лук или дива смокиня и праз, някакво меко козе или овче сирене с плодов аромат (например с боровинки) и почти неизменно едно страхотно синьо сирене. И някой винаги носеше много багети. Така че греяното вино беше само претекст за чудесно пиршество и добра компания.

Понякога разговорът се насочваше към въпроси, свързани с работата; имахме техничари, писатели, гурмета, артисти и цяла група други творчески личности, които се присъединяваха към празненствата. Често, заради греяното портвайн, хората носеха различни видове бисквити и други сладкиши – особено тъмен шоколад и трюфели, които винаги бяха любими – и тогава греяното вино и сладкишите развеселяваха хората и ние започвахме да импровизираме музика, театър или танц, а визуалните артисти седяха настрана и рисуваха, докато скицниците им се пълнеха или моливите и пастелите им се износваха докрай, а винаги имаше поне един или двама видеооператори, които усъвършенстваха уменията си. И от време на време някой разказваше най-смешната шега, която никой не разбираше отначало, или измисляше най-ужасната игра на думи, обикновено съпроводена с всеобщо недоумение.

И тогава, сякаш по команда, котката излизаше, разтягаше крайниците си докрай, сядаше до камината и започваше да се перчи колкото можеше по-гордо. И тогава, независимо от това какво се случваше, всички в стаята спираха и я зяпаха; а тя го знаеше.

3 март 2024 г. [19:15-20:00]

Mulled Wine

Часовници, от Робърт Фулър

Наскоро се случи нещо, когато заспах съвсем невинно, без да знам какво ще се случи след полунощ. Точно тогава се чу първото тиктакане. Сред сънищата за всички тези гарвани, които кръжаха около часовниковите кули, за замъци, катедрали, цитадели, се чуваха все повече и повече тиктакания, всяко от които от собствен часовник. Виждах всеки часовник да се върти лудо и те започнаха да се натрупват с пълна сила.

Първоначално бях в подземие, някъде в дълбините на замъка, и имаше тънки бездомни котки, които се скитаха наоколо, а големи плъхове бягаха от тях колкото можеха по-бързо, докъдето погледът ми стигаше. И, разбира се, рояците часовници се въртяха лудо, увеличавайки се с всяка секунда, тиктакайки все по-настойчиво. Проходът, по който се скитах, беше пълен с механизми, които нямаха видима функция, а просто шумяха шумно.

Имаше разпръснати шахматни фигури, някои от по-мощните – дами и топове, и дори един много уязвим на вид цар – но никоя от тях не беше прикрепена към шахматна дъска. Те просто се лутаха наоколо, оживени от невидими сили, но любопитното беше, че всяко от техните резки движения беше придружено от квадратни сенки, които се редуваха произволно между черно и бяло. Котките мяукаха, съскаха и ръмжаха всеки път, когато фигурите се преместваха от квадрат на въображаем квадрат, тъй като всяко рязко движение плашеше плъховете. Часовниците се натрупваха все повече и повече с всяка секунда.

Тогава, по необясними причини, бях заобиколен от гарваните, които се тълпяха около часовника на кулата, който все още беше застинал в полунощ. Нямах представа как се държах във въздуха, но през цялото време имах усещането, че съм в постоянно свободно падане, на път да се разбия в скалите или рова отдолу. Нивото на тревожност се увеличаваше с всеки нов тик, който се натрупваше от тълпата часовници, които продължаваха да ме преследват. И те започваха да се разсинхронизират, добавяйки към какофонията.

И тогава бях отнесен, или от вихрушка, или на гърба на гарван – или може би от цяла фуния от гарвани. Тогава граченето се усили до истерия, с огромни потоци от гарвани, кипящи в безкрайна маса, под формата на осмица, около двойните кули на базиликата, близо до Дванадесетте апостоли и розовия прозорец, където, ако слушаше достатъчно внимателно, можеше да чуеш всякаква музика от сиринкс и дори слабото шумолене на крила и перушина.

Тогава внезапно гарваните пропуснаха един удар – точно както часовниците винаги правеха, все още трескаво бръмчайки около изтощената ми глава, тик-так, ставайки все по-спазматични – и аз се почувствах да се потапям все по-надолу, в дълбините на смъртта, в отворени гробници, които бяха благословени от един от по-нисшите прелати, за да спасят души, въпреки че всичко, което можеше да се чуе, бяха вопли и крясъци, всичко обгърнато от зловещи, трупни движения и спираловидни сенки на греха.

Когато гробниците бяха отворени, имаше легиони от бързащи насекоми, които тичаха наоколо, а естествените тунели на къртиците, полевките и земеровките се увеличаваха четирикратно, тъй като те бяха също толкова уплашени от церемонията, колкото и населението в центъра на града. И квадратните сенки в бяло и черно се появяват от време на време, най-често без да има прикрепени към тях шахматни фигури, с изключение на някой и друг офицер, който срамежливо позира в великолепието на своите пурпурни и бели карета, само за да се скрие отново внезапно, мистериозно и набързо.

Докато часовниците продължаваха да ме атакуват, все по-алчно поглъщайки всякаква следа от разум, която можеше да е останала в объркания ми мозък, аз се озовах мрачно привлечен към един необозначен тунел от едно от по-големите полевки, което вероятно не го беше изкопало само – той беше много по-голям от него – но то изобщо не се свенеше да се възползва от него, тъй като той се намираше точно пред очите му. Може би имаше някаква загадъчна задача, която му беше възложена, но аз не задавах въпроси; просто го следвах сляпо, минавайки покрай ковчези, саркофази и разпръснати мумифицирани останки, любопитен да разбера къде ще ме доведе този коридор. Когато излязох от мрачните предели на прохода и се качих по неравни стъпала, оградени с петна в трицветен мотив от червено, бяло и зелено, полевката беше изчезнала.

Докато минавах покрай метални окови и решетки, които някога са били използвани за ограничаване на коварни затворници от миналото, много видове мишки и други вредители, включително дори и случайно изгубени хамстери, тичаха наоколо, сякаш никой не ги забелязваше, най-особено когато някоя от дивите котки се осмеляваше да влезе вътре в търсене на лек обяд. А в мухлясалите останки от неравни матраци видях дървеници и хлебарки да пълзят и да се мятат насам-натам, заедно с от време на време се плъзгащи сребристи рибки, бързо отиващи Бог знае къде. Часовниците ставаха направо заплашителни, като се бяха превърнали в рев на реактивен двигател, поглъщащ прайд лъвове, и с толкова неравен ритъм, че се страхувах за сърцето си и за това, което можеше да направи. Някои от дървениците магически се превърнаха безмълвно в пешки, но продължиха да тичат от квадрат на квадрат, бялото и черното толкова размазани, че се превърнаха в сиво петно. От време на време някой от часовниците похапваше пешка, което ме дразнеше до безкрай, тъй като това само подхранваше неутолимия им натиск върху мен. Конниците скачаха от бяло на черно и обратно, пропускайки квадрати между тях.

Накрая трябваше да изляза на въздух и намерих пътя към кулите на стражата, пълни с шумни гарвани. Препъвах се, препъвах се, бързо губех разсъдъка си, препъвах се покрай градините, които цъфтяха лудо, и сивите пешки ме заведоха направо до сива сграда с надпис „Морг“, и там най-накрая намерих последния си враг.

27 февруари 2024 г. [19:14-19:24]; 29 февруари 2024 г. [11:44-14:38]

Clocks

Защо се клонирах, от Робърт Фулър

В този бизнес трябва да знаеш с кого да се свържеш, за да свършиш работата. Аз съм преди всичко човек на идеите; идеите ми извират от ушите по всяко време на деня; те се леят от главата ми толкова бързо, че няма кофа, достатъчно голяма, за да ги побере. Така че вероятно ще попитате: „Ами, защо просто не наемеш толкова служители, колкото ти трябват, за да свършиш работата, и да продължиш така?“ Ако задавате такъв въпрос, значи просто нямате представа как работи този бизнес с идеите, нали?

Ако трябва да обясня нещо толкова просто – по дяволите, отнема по-малко време да го обясня, отколкото да се опитам да отклоня въпроса, така че ето го: Да речем, че имам една идея, или дузина, или сто. Ако наема някого от улицата, дори и да е изключително квалифициран, или наема дузина, или дори сто такива хора, какво мислите, че ще правя през цялото си време, вместо да се занимавам с тази творческа работа, която би трябвало да върша? Точно така, познахте! Ще прекарам цялото си ценно време в обясняване на всички тези идеи на всеки човек поред и няма да ми остане дори и минута свободно време, за да свърша сам някаква творческа работа! Това е нещо като „Парадоксът на Кетч-22“, разбирате ли.

Това, което наистина искам да правя, е самата творческа работа, но, както виждате, по природа съм прекалено мързелив и тази моя страна взема връх. Но в онези няколко минути или часа, които успявам да посветя на реалното осъществяване на всички тези идеи, които непрекъснато ме засипват – дори в някои редки случаи през по-голямата част от деня – фокусът ми е остър, целта ми е истинска, а работата ми е дяволски добра.

Но именно онези идеи, които се изплъзват между пръстите ми, са най-болезнените; те са като дете, което си загубил от някаква рядка болест. И има толкова много от тях през толкова много дни, че на практика прекарвам цялото си време в траур, облечен в черно у дома, сякаш това вече излиза от мода. Хората често ме питат дали имам някаква връзка с готик културата, а аз просто мърморя под носа си: „Не, не е така, просто съм в траур за някои близки роднини, които починаха онзи ден“, и се опитвам да оставя нещата така, но те веднага започват да питат за всички мръсни подробности и как сигурно е доста работа да се организират всички тези погребални приготовления, а аз се опитвам да им кажа: „Не, не е и така; не е това, което си мислите.“ Но точно тогава ми се изчерпва енергията и единственото, което мога да направя, е да свия рамене, да се измъкна с достойнство и да продължа напред.

Затова напоследък станах по-скоро отшелник, самотник – или когато все пак изляза да общувам, просто за да изляза от къщи за разнообразие, обличам някакви весели, цветни дрехи и най-елегантната си шапка и се опитвам да не изглеждам прекалено мрачен в учтивата компания. И тогава, когато си бъбря с някой в бара, напълно избягвам тази болезнена тема, като вместо това говоря за по-тривиални неща или за абсолютно нищо. Или понякога, само за да ядосам определени хора, започвам да говоря без спир за всички най-нови скандали в религията, политиката, спорта и каквото друго може да е наскоро запълнило ефира.

Но нито за миг не си мислете, че не усещам болката от всички тези преждевременни смърти на всичките ми идеи, които никога, никога дори няма да видят бял свят; това е постоянен рефрен, от който никога не мога да избягам.

Така че през годините и десетилетията, докато научният напредък ставаше все по-осезаем и дълбок, започнах да виждам лъч светлина, който ме водеше постепенно, много постепенно и нежно, към изход от затруднението ми, от моето на пръв поглед неизбежно затруднение. И тогава започнах да получавам на адреса си редица каталози за поръчки по пощата.

Разбира се, бих могъл просто да потърся нещата онлайн и да си сваля цяла купчина информация директно на телефона или лаптопа си, но всички знаят, че те проследяват на всяка крачка от пътя ти всякакви фирми и правителствени агенции, които имат своите нечестни причини да се интересуват от това, с какво се занимаваш, затова реших, че вероятно е по-добре да получа необходимото ми чрез пощенските служби в обикновени кафяви пликове, като някакви продукти за инконтиненция, секс играчки или каквото и да е друго, което би могло да предизвика подозрения.

Да, точно така: анонимност. Това е ключът. Така че, след като контрабандните ми пратки в кафяви пликове започнаха да пристигат – а имаше доста от тях – прекарах не малко ценни часове в преглеждане на дребния шрифт по всички брошури. Да, признавам, това ме влудяваше, като през цялото време си мислех как бих могъл да прекарам това ценно време в създаването на още от безкрайната си творческа работа, но също така трябваше да си кажа, че цялото това време, прекарано в проучване на тази конкретна тема, е нещо като инвестиция в бъдещата ми продуктивност.

След много мъчене, изтръгване на коса и тревога относно мащаба на стъпката, която бях на път да предприема, и всички потенциални последствия от това, което щях да направя, най-накрая се спрях на доставчик от някъде в Далечния Изток. Инструкциите в комплекта бяха подобни на тези в много от комплектите за ДНК тестове; просто трябваше да изпратя такава и такава ДНК проба на посочения адрес – всъщност те бяха дори достатъчно любезни да предплатят обратната пощенска такса – заедно с изискваната такса, а те щяха да се погрижат за всичко останало. Затова реших да направя пробен опит с тази идея, просто за да видя какво ще се случи.

Сега, имаше някои усложняващи фактори в този мой план. Процедурата, в която щях да се включа, донякъде приличаше на осиновяване, с тази разлика, че изобщо не беше такова; ставаше дума за човек като мен – точно като мен. И все пак аналогията с осиновяването до голяма степен беше вярна; щях да трябва да платя самолетния билет на новия ми приятел, а след като пристигне, щях да трябва да му осигуря храна, подслон и всички други обичайни удобства. Нито за миг не помислих, че ще има каквито и да било проблеми по отношение на съвместимостта; в този смисъл тази процедура изобщо не приличаше на осиновяване, тъй като човекът, който щеше да се присъедини към мен, беше позната величина – или поне така си мислех.

Във всеки случай, след като пристигна, преценката ми беше, че той ще се изплати многократно чрез повишената ми производителност; а това повишение на производителността, тъй като вече бяхме двама, нямаше да бъде обременено с никакви излишни разходи, тъй като вероятно изобщо нямаше да е необходимо да му обяснявам какво очаквам от него – все пак бяхме от един и същ калибър.

И аз вече се бях подготвил да поръчам допълнителни бройки, веднага щом този прототип, тази демонстрация на концепцията, докаже своята стойност пред мен, а в няколкото дни точно преди изпращането ставах все по-развълнуван и възбуден от мисълта как всичко това ще промени изцяло играта, как най-накрая ще мога да постигна всичко, което някога съм искал да постигна.

И тогава настъпи дългоочакваният ден. Срещнах новия си приятел на летището, облечен в най-хубавите си дрехи, с най-лъчезарната усмивка, обхващаща цялото ми лице, до такава степен, че повечето минувачи сигурно са си помислили, че съм полудял. Поздравихме се сърдечно, след като той дойде от зоната за получаване на багаж, но по пътя обратно почти не си разменихме и дума. Тогава не му обърнах голямо внимание; вероятно той просто страдаше от силен джетлаг, а аз бях прекалено развълнуван.

Едва когато влязохме през входната врата, осъзнах колко голяма е била грешката ми. Нямаше никакъв шанс на света да мога да издържа на някой толкова упорит и самонадеян.

4 март 2024 г. [02:30–03:45]

Why I Had Myself Cloned

Галерия „Гитмо“, от Робърт Фулър

2013: Празни очи на череп, орбити, които гледат право в очите на художника — все пак Адолф също е имал амбиции да стане художник — отразявайки тъмния му череп на бездушна душа.

1913: „Маргаритки, майка и дете“; „Прага в мъглата“, чийто замък отразява този на Кафка; „Карлскирхе през зимата“ със своите заснежени клони, очакващи пристигането на асистентите.

Разделени от един век, но разказващи сходни истории за провалили се амбициозни художници, които са били тирани: пресичането на реката от враните, „Капелата в прерията“; или почитта на Свещения римски император към лечителя на чумата?

2004: Новинарски бюлетин: „Той беше част от тази мрежа от омразници, която разбиваме... Има с един враг по-малко, за когото трябва да се тревожим...“

1934: „Никаква война вероятно не би променила съществено бедствието в Европа... Основният ефект на всяка война е да унищожи цветът на нацията...“

2024: „Ние също разполагаме с оръжия, които могат да поразят цели на тяхна територия... Всичко това поражда реалната заплаха от ядрен конфликт, който ще означава унищожението на нашата цивилизация...“

Ехота и огледала, предчувствия и спомени за миналото, настоящето и бъдещето – всичко това, спретнато опаковано като подарък в единна цялост от страдание.

Бюлетини, речи, лъжи, превърнати в универсална система, вече могат да спрат завинаги; те са безплодни и няма да надделеят – ако оцелеем в този момент.

Говоренето за „извънредно предаване“ и „засилени техники за разпит“ няма да сломи таксиметровия шофьор, отвлечен, за да бъде подложен по-късно на това, което тези примери за двоен език наистина означават.

Истинският човешки дух, изкуството да се преживее всякакви несгоди и изтезания, няма да бъде сломен от тираните и техните интриги.

Прекомерната амбиция и всеобхватното желание да бъдеш някой важен са семената на тиранията във всичките ѝ форми. Попитайте таксиметров шофьор от Карачи, продаден за награда от 5 000 долара, предаден за изтезания.

Той издържа над 500 дни в „Тъмния затвор“ и болезнено изкълчване на рамото, само за да се озове на остров, където го очакваха други мъчения, облекчавани единствено от изкуството и готвенето.

Заедно със съкилийници, претърпели подобна съдба заради прекалено ревностен режим, който лъжеше за практически всичко, което твърдеше, че прави, той търсеше утеха и разум в рисуването си.

Подобно на Йозеф К. в „Процесът“, на тези мъже никога не бяха повдигнати обвинения в престъпление, никога не им беше съобщена същността на предполагаемите им простъпки; за разлика от Йозеф, повечето от тях накрая бяха освободени – но без своите творби.

Девет самотни свещи, спомени от Йемен, затворен печат върху „Гигант“ и „Ковчег“, сцени с чай със семейството – всичко това беше счетено през 2017 г. за толкова опасно, че не можеше да напусне затвора.

Това творчество беше спасение за тези художници. И все пак изкуството е толкова мощна сила, че тираните не могат да я понасят – онези провалили се художници, които сега ни измъчват толкова много.

Войни, водени на основата на лъжи, унищожаващи цветето на нацията, всичко заради необуздана амбиция и всичко за нищо. Историята е гроб, пеещи гробове на деспоти, които скоро ще бъдат забравени, удавени в човешки сълзи.

Истинските герои са онези, които иначе остават незабелязани – онези, които се изправят смело срещу опасностите на тиранията и изразяват несъгласието си, които създават изкуство от истинска нужда и любов. Това е историята, която трябва да бъде в нашите учебници.

5 март 2024 г. [12:49–14:36]

Gitmo Gallery

Уединение, от Робърт Фулър

Нашето пътуване в дивата природа започна с едно отклонение от маршрута. Изчакахме до средата на следобеда и се отправихме на запад към плажа, близо до парка „Ийст-Бей“, най-вече от носталгия по залезите. На следващата сутрин, след престоя ни в „Роял Резорт“, с лекота бихме могли да тръгнем на изток чак до магистрала М-8 и след това да се насочим на север през една от по-гъсто населените части на провинцията, но всички ние наистина искахме да посетим Природния резерват, който се намираше малко след сънливото рибарско селце, откъдето бяхме тръгнали, затова вместо това продължихме по-нататък на изток по път Н-10. Бяхме нетърпеливи да видим дивите кози, чиито сребристо-бели тела блестяха в утринното слънце, докато пасяха по храсти, къпини и форб, скитащи се по сухите планини на стада, с рогата си, остри като ятагани, извиващи се почти в пълен кръг.

По-нататък на изток по N-10 потопихме пръстите на краката си в пясъка и водата на „Търтъл Бийч“ и си пожелахме да зърнем зелени костенурки и маслинови ридли, но всичко, което успяхме да видим този път, бяха пръстите ни, които се размърдваха, сякаш никой не ни гледаше. Решихме да приключим за деня и пренощувахме в „Платинум Резорт“.

На следващата сутрин, рано и в добро настроение, се отправихме направо към Националния парк, минавайки покрай Храма, Върха на костенурката и магазинчето „Тък“. Много ни се искаше да посетим приказната камина, известна като „Принцесата на надеждата“, както и калните вулкани и загадъчния Сфинкс, за който сякаш всички бяха чували. И особено искахме да видим грифонския лешояд в цялото му великолепие някъде сред храсталаците, или различни видове орли, или дори пеликани. Спряхме за кафе и лека закуска в магазина точно отсреща на N-10, срещу джамията, близо до гробове и паметници.

Въпреки че бяхме тръгнали рано, закъснявахме малко и все още ни предстоеха шест часа път, преди да пристигнем в хотела, който бяхме резервирали – „Али“. За щастие, когато стигнахме малко южно от него, един ресторант, наречен „Тадж Махал“, все още работеше, тъй като беше от онези заведения, отворени 24 часа.

Останалата част от пътуването ни беше малко замъглена. Бяхме толкова изтощени от този дълъг ден на път и въпреки че останахме в града и пренощувахме отново в „Али“ – с допълнителната полза да се насладим през деня на още от разкошната храна в „Тадж Махал“ – все още се чувствахме малко изморени. На следващия ден, тъй като тръгнахме рано, решихме да си разпределим силите, но с условието, че ще си почиваме едва след като оставим зад гърба си главните магистрали. Минахме покрай един курорт и магазин за стоки от първа необходимост, докато най-накрая се появи уютно кафене точно там, в едно малко градче, сякаш току-що ни беше чакало да пристигнем. След чаша горещо кафе спряхме по-нагоре по пътя, за да хапнем малко чаат.

Щом завихме наляво от главния път, обстановката стана още по-неясна. Пътищата бяха с луди завои, изглеждаха почти пусти, с изключение на спорадични сергии за храна, разположени насред нищото, и ние наистина не знаехме накъде отиваме или какво точно търсим.

Спряхме при един от сергиите за храна и попитахме, колкото се можеше по-добре, дали наблизо има малки градчета, но получихме предимно празни погледи, като само няколко души сочеха в една или друга посока, показвайки накъде трябва да тръгнем, за да намерим тези неуловими градчета, които предполагаемо се намираха някъде наоколо. Въпреки това нямаше и следа от живот, освен самотните, прашни второстепенни пътища.

Следвахме криволичещи реки или потоци, всички от които по това време бяха само изсъхнали корита, през доста висока равнина или плато, минавайки покрай следи от това, което може би някога е било скрити села, но за които все още не знаехме нищо, и тогава пътят изведнъж стигна до края си, в най-малкото и най-живописното селце, което някога бяхме виждали, и точно там имаше ресторант, който ни примамени, и ние се насладихме на всяка хапка от тази проста, но разкошна храна, а след това излязохме чак до края на селото, където нямаше нищо за гледане, или поне така си мислехме, и точно тогава чухме флейтите, пеещи от древни времена, които изпълниха сърцата ни в същия този миг.

6 март 2024 г. [13:53–16:24]

Seclusion

The Fuller Zone

Writing/Proofreading/Editing

Websites

Writing

Poetry

Fiction

Prose Poems

Essays

Experimental

Flash Fiction

Food

Introduction

DIY Basics Part 1

DIY Basics Part 2

DIY Basics Part 3

Roasting

Recipes

Gallery

Photos

Digital Art

Video by Robert Fuller

Audio by Robert Fuller

Guests

Marcel Alvear

Carol Tuckerman

La Zona Fuller

About

The Fuller Zone

Robert Fuller

The Improv Zone

Quick Links 🔗

★ New! ★

🎉 Coming Attractions ✍️

Contact