Флаш фикшън на български език (избрано)
Близък разговор, от Робърт Фулър
Следващият път, преди да се взирате дълго в огледалото, си спомнете това, което винаги съм ви казвала. Виждам, че вече си забравил. Говорихме за шепота. Беше, докато вървеше назад през спомените си, на някой безлюден плаж, на някое забравено място, сам или с някакъв въображаем спътник, сътворен от собствения ти поглед. Мислех си, че е така, защото си напълно запленен от собственото си подобие. Така че всъщност може би се разхождахте със себе си, мърморейки от време на време нецензурни думи, които другият от вас случайно дочуваше, поне докато девственият плаж не отстъпи място на непроходима стена от скали.
Както може би си спомняте, след като камъните се материализираха, вие си спомнихте за шепота, макар че вече беше твърде късно. Те те отнесоха на пусто място, защото едно от твоите аз прекомерно мърмореше на другото ти аз. Ако бяхте шепнели, сега нямаше да се намирате на такова запустяло място, тъй като те щяха да ви пренебрегнат. Виждам те сега, представям си малката стая, лишена от всякаква човешка същност, лишена от всичко освен от легло и огледало.
Огледалото е онова, което сега те занимава безкрайно.
Не си спомням как си успял да накараш пазителите си да ти разрешат да получаваш външни съобщения, но знам, че са минали само няколко месеца, въпреки че си бил приет в малката си стая преди много години.
Дори и така, след като каналите за комуникация бяха отворени, ти не отговори веднага на онези, които се опитаха да се свържат с теб. Мисля, че вероятно си бил малко притеснен и със сигурност не си се доверявал до голяма степен на пазителите си.
Не мисля, че някога сте се свързвали директно с мен, и всъщност нямам никакви твърди доказателства, че действително сте получавали съобщенията ми. Мога само да видя - или да си представя - как непрекъснато, непрестанно полирате стъклото пред себе си, почти като че ли искате да го излъскате в нищото. И винаги, когато не полирате стъклото, мога да си представя как редувате възхищение и после зяпане на собственото си подобие, как сте в състояние на постоянно объркване от него, как понякога го галите, а друг път му изпращате само стъкмистика.
Намекнахте, че гледачите ви почти никога не се занимават с вас, а всъщност са там само за да се уверят, че сте достатъчно добре нахранени. Те ви поддържат живи, телесно, нищо друго.
Бих си помислил, че пазителите ти ще се представят за твоята рехабилитация поне от време на време, но, напротив, те доброволно са те оставили и твоето друго аз - онова, на което сега можеш да се възхищаваш или да проклинаш така безразсъдно в огледалото - да правиш каквото си искаш, сякаш причината за твоето лишаване от свобода, след всичко, което си преживял, е без значение.
Но огледалото: то всъщност е твоето начало и твоят край и всъщност затова искаш да го размажеш в забрава - защото ти самият ще престанеш да бъдеш, тоест най-накрая, безвъзвратно, ще изпратиш себе си и твоето вече изчезнало друго аз тайнствено да се слеят завинаги, хоризонтално, в собственото легло на безкрайната нощ в малката ти стая.
Тези новоизмислени телефони! Никога преди не бях виждал този модел. Изглежда е някакъв вид затворена верига. Почти като че ли човек говори сам със себе си...
9 февруари 2013 г.
Инспекторът, от Робърт Фулър
Инспекторът беше зает. Телефонът звънеше непрестанно. Накрая той вдигна.
"Годо, кой е?"
Последва неловко мълчание. После се чу плах глас. "Имам важна информация."
"Какво е нейното естество? И кой сте вие?"
"Не мога да разкрия това. Но тя е много важна. Става дума за вашия случай."
"Никой не знае за него. Това е строго секретно." След това кратка пауза. "Каква информация?"
"Запознат съм с нея. Видях изследването ви."
"Какво сте чули?"
"Проучвате една измама. Най-голямата измама в историята."
Инспектор Годо беше шокиран. Но запази мълчание. "Да, да, разкажете."
"Имам нужда от анонимност. Не проследявайте това обаждане."
Инспекторът прошепна ожесточено. "Имате думата ми."
"Първо ми кажете нещо. Защо разкривате тази измама? Какъв е точно вашият ъгъл?"
"Вие ми кажете вашия. Защо ти пука? Защо да ми помагате? Не можеш ли да го разкриеш? Ти знаеш толкова много..."
"Опитвам се да помогна. Ти се държиш много трудно."
"Просто ми дай нещо. Дори и най-малкия намек. Жест на добра воля. Тогава с удоволствие ще се подчиня."
"Добре, ето го. Само една малка хапка. Намерих доказателствата. А сега каква е твоята теория? И защо трябва да се намесвате?"
"Какви доказателства?"
Мъжът се разяри. Той изгуби самообладание. "Защо си толкова труден!? Дайте това, което искам. Иначе ще затворя телефона."
Инспектор Годо омекна. Имаше нужда от почивка. Това може да е тя. "Споменах за добросъвестност. Човечеството е било измамено. Хранено е с купища лъжи. Затова ето моята теория. Това е било преди векове. Имало е конспирация. Конспирация за извършване на измама. Измислили са си нещата."
"Да, да, това е добре. И аз имам доказателства. Знам местоположението. Моля, продължете."
"Те искаха да заблудят. Да заблудят човечеството. Ето защо книгата. Някои неща бяха верни. Основаваха се на исторически факти. Факти, които можеха да бъдат проверени. Това беше кукичката. Това е, което привлича хората. Те бяха привлечени. Като нощни пеперуди към електрически крушки. Като леминги към скали. Като деца към флейтисти. Не можеха да си помогнат." Кратка тежка пауза. "И така, къде е мястото? Местоположението на какво?"
"Ти все още се държиш. Защо точно ти? Лично ти ли беше причинена вреда? Имате ли право на защита? Имам предвид правна легитимация. Такава, която съдиите биха могли да приемат."
Той запази хладнокръвие. Но Годо беше бесен. "Това съд ли е!?" С тежък шепот.
След това продължи. "Ти ли си моят съдия? Моето жури, моят палач? За какво става дума!?"
"Губиш самообладание. Няма да стигнеш доникъде. Просто отговори на въпроса."
Той се замисли. Какъв беше неговият ъгъл? Дали е бил наранен? Каква беше позицията му?
"Отнемаш твърде много време. Ние нямаме никакво време. Този въпрос е спешен. Той трябва да се проветри. Преди да е станало твърде късно. Занимавайте се с това..."
Годо опита нещо ново. Нещо като обратна психология. Той си измисли нещо. Или си мислеше, че го е направил. "Имаше една пещера. Изцяло пълна с прилепи. Беше тяхно скривалище. Входът беше скрит. Древните текстове документират това. Все още не съм я открил. Може би карта на съкровището. "Х" отбелязва мястото. Всички са в прикритие и с кинжал. Хората се заклеват да пазят тайна. Това беше странното. Те знаеха нещо дълбоко. Защо тайното общество? Защо да го крият?"
Телефонът остана тих. За известно време. Слабо бръмчене. Нещо като бръмчене. Подслушвали са ги!? Никой не можеше да каже. Накрая мъжът заговори. "Вие сте напълно прав. Това беше пещера. Прилепите бяха вездесъщи. В това беше проблемът. Не ставаше дума за секретност. Те не криеха нищо. Всички се заразиха. Те покриха входа. Светът беше застрашен. Всички те се пожертваха."
"Това няма смисъл. Как разбрахте?" И тогава нещо щракна. Той беше прилеп. И беше избягал. С всички доказателства. Ето как е разбрал. Къде е била пещерата. Годо знаеше името му. Започваше с "Д". А "Д" не беше заразено. Той беше заразата.
"Д" знаеше всичко това. Тогава започнаха сондажите. Точно през телефона. Само две малки дупчици. Телефонът се разкървави.
12 септември 2023 г.
Завесата пада, от Робърт Фулър
Той усети затъмнение. На сцената на живота си. И то никога нямаше да изчезне. Специалисти провериха зрението му.
Един. Друг. После още. И още. После станаха твърде много. Толкова много специалисти, че не можеше да ги следи. Всички му казаха едно и също – че зрението му отслабва.
Но той беше на сцената. Играеше в собствената си пиеса. И се зарече, че ще бъде видян. Никой нямаше да го спре да играе.
Тогава... Той видя. Видя истината. И истината го освободи. И той стана свободен да види къде наистина се намираше. Някаква тъмна сила го засенчваше и затова никой не го виждаше.
Някой го извади от сцената. Беше близо до кулисите. Той нямаше представа кой го е направил. След като пиесата свърши, тя падна.
Марля. Тя го скриваше. Той беше сянка. Почти скрит от тази марля. Имаше елементи в цялата тази ситуация, които той просто не можеше да разбере. Защо беше фон на цялата действителна драма, която трябваше да се разгърне тук, на тази сцена?
Нещо обаче не беше ясно. Ставаше нещо друго. Той беше затъмнен по друга причина. Някой дърпаше конците зад кулисите.
Какво се случваше? Какво се случваше и защо? Скоро се замисли и разбра. Разбра, че нямаше нищо, което да можеше да знае. Този живот на сцената изобщо не беше такъв, какъвто му се беше струвал, по никакъв начин. Винаги е имало много невидими сили, действащи на всяко ниво на играта, и всички те активно са се заговорвали, за да го попречат да изиграе ролята си, която са смятали за недостойна за него.
Но каква беше неговата роля? Беше ли той само статист? Или беше някой толкова важен, че го смятаха за незаменим? Зад кулисите се чуваше общо мърморене, което продължи толкова дълго, че той почти заспа два пъти.
Той се консултира с адвоката си. Не получи добър съвет. Скри се зад марлената превръзка. И тогава някой го изведе отново.
Съдът се събра отново. Съдията беше доста ядосан. Каза, че никога не е виждал нещо подобно. Обвиняемият беше и самият извършител на престъплението.
Той свидетелства за себе си. Против съвета на адвоката си. Адвокатът го разпита за марлената превръзка. За ролята, която може да е играла.
Настъпи тишина. Обвиняемият сви рамене. Какво можеше да каже? Не можеше да си го е направил сам.
Но имаше съмнение. Журито не беше убедено. Те не бяха заслепени от това. Някой беше действал зад кулисите.
Някой. Но кой? Или може би какво? Какво можеше да е?
Някой се появи на поклона. И то много след края на представлението. Пиесата отдавна беше приключила. Но някой все още искаше да бъде забелязан.
Кой? Защо? За какво? С каква цел?
Той усети запушване. Сега това се случваше отново. И никога нямаше да изчезне. Той започна да крещи силно и неконтролируемо.
13 февруари 2024 г. [17:43-18:53]
Екстрата, от Робърт Фулър
Мортимър Далтън - всички го наричаха Морт - разполагаше със свободната зона на снимачната площадка, включително и с целия бекстейдж, да не говорим за безкрайните хектари каньони, оврази, долини, гледки към скални образувания и т.н.; гледките се простираха по-далеч, отколкото въображението му можеше да обхване.
Като цяло Морт не се занимаваше с нищо друго, освен с приключенията си, когато обикаляше из някоя от зоните на снимачната площадка, задкулисието и обширната прилежаща пустиня, която в момента не се използваше от продукцията; графикът му, когато се изискваше присъствието му на снимачната площадка, му беше даден предварително и рядко се случваше да има отклонение от обявения график. А в такива случаи, когато се налагаше да се яви неочаквано, с него можеше лесно да се свърже чрез мобилното си устройство, а отговорните лица винаги го уведомяваха достатъчно предварително, че трябва да се яви на работа.
Но през по-голямата част от времето, прекарано в работата му - а те бяха наистина щедри в хонорарите, които получаваше за постоянното си дежурство, професионалист, какъвто беше; знаеха, че може да му се вярва, че ще свърши работата, и той винаги се справяше за тях - той се скиташе през гробища, пълни с плитки гробове, фасади на малки западни градчета със салони, хотели, конюшни, универсални магазини, закусвални и т.н., градчета, за които Морт знаеше, че скоро ще се присъединят към безбройните призрачни градчета, пръснати из този регион, без значение, че фасадните градчета бяха в най-добрия случай въображаеми.
Въпреки че заплащането, като се има предвид какво всъщност правеше, а то беше само няколко минути от всеки календарен ден, беше сравнително щедро, той със сигурност не беше забогатял, в никакъв случай. Беше склонен да мечтае, че това е стъпало към по-доходоносна работа, може би повече в светлината на прожекторите, отколкото в момента, или може би дори повече на заден план, така да се каже, на позиция, която особено желаеше: зад камерата.
Мислеше си: "Ако можех само да покажа на останалите членове на екипа на какво съм способен, ако те просто ми позволят да им покажа колко креативен съм в кадрирането на снимката, нямаше да има съмнение, че ще ме видят такъв, какъвто съм в действителност."
Междувременно обаче работата му се състоеше в това да бъде в по-голямата си част незабелязан, просто призрак на фигура, която се спотайва някъде на заден план, докато истинското действие се развиваше точно пред камерата. И той разбираше, че някой трябва да върши неговата работа; и това беше голяма част от причините, поради които се гордееше с професионализма си.
И все пак поривите, които преминаваха през сърцето и ума му, не изчезваха, колкото и да се опитваше да ги потисне, дори с цената на здравия си разум - или да го запази.
Така че през някои от по-зимните сцени и периоди на годината той се стараеше да забелязва всички тъмни гарвани, които мътяха заснежените полета, с острите си клюнове, които непрекъснато го ругаеха, сякаш беше техен противник или заклет враг; те просто изглежда не разбираха дълбоката му любов и възхищение от всеки аспект на тяхното същество, до последното дрезгаво, най-пронизително "Кау!", което можеха да измислят за него в превъзходния си птичи интелект. И това, което не осъзнаваха за него, беше, че той напълно ги разбираше, може би дори по-добре от самите тях.
След достатъчно такива срещи той чувстваше, че не е нищо повече от статист в тяхното тайнствено кино, и затова се опитваше всячески да изчезне в пейзажа, за да не ги изпреварва.
Точно тогава ръководителят на филмовия екип се обади по спешност. Трябваше да се върне веднага, а и трябваше да облече един от многото си костюми, така че наистина трябваше да побърза, за да се върне навреме. Всички гарвани започнаха да свирят с яростна какофония, каквато Морт никога не беше познавал. За момент му се стори, че са се сговорили да го преследват, може би дори със злонамерени или злонамерени намерения, независимо от дълбокото му възхищение и любов към тях, които те сякаш изобщо не осъзнаваха. Но те се смилиха и той скоро се върна на площадката, макар и съвсем бездиханен.
За щастие подготовката на костюма му беше лесна и бърза; костюмарите бяха опитни специалисти в бързата смяна, а Морт винаги държеше добро количество грим на лицето си за всеки случай като този.
Това, което беше необичайно за този конкретен костюм - и през всичките дни на работа с този екип той никога не беше преживявал нещо подобно - беше, че той щеше да бъде в пълно клоунско облекло! Как щеше да избегне привличането на вниманието към себе си при тези обстоятелства?
Но екипът го настани на един от столовете на масата в задната част на салона, близо до мястото, където пианистът свиреше някакъв рагтайм на изключително овехтял инструмент, който със сигурност беше виждал и по-добри дни.
Морт си помисли: "Това е пародия! Измама! Капан! Абсолютно несправедливо!"
И тогава Морт решава да заеме централно място на сцената, без да е написал сценарий.
Това беше неговият момент. И той тръгна право към главния, който държеше пистолета, право покрай него, в своя момент на слава, който дойде едва след като бе призовал цялата си армия от шумни гарвани, които едва сега разбраха дълбочината на любовта му към тях. И те направиха каквото беше необходимо.
14 февруари 2024 г. [11:55-12:57]
Чашата, от Робърт Фулър
Естер беше в градината, нейната лична оазис в задната част, и се възхищаваше на калите. Тя медитираше върху меките, еластични, кадифени, чисто бели чаши на съцветията с техните жълти съцветия, които се показваха толкова чувствено от дълбините на най-съкровените им извори на евхаристията, като кладенци, предложени в благодат, и колко голи изглеждаха, и как ги наричаха арум, което означаваше едновременно голи и хитър.
Частната й градина беше такава, каквато й харесваше, уединена, тъй като по природа тя имаше склонност да се затваря в себе си, с изключение на по-интензивните празнични моменти, когато се отпускаше с пълна сила, позволявайки на звездата си Реми да блести напълно под кипариса, чийто тъмен път беше благословен от градината й с маслини.
И тя размишляваше, че нейната арум лилия беше твърде реална, за разлика от съда за вино, който беше видяла веднъж в уестърн, който на пръв поглед изглеждаше като златен съд, обсипан с много скъпоценни камъни, но се оказа, че е изцяло фалшив, илюзия, символична само в стойността си за определени лица от вярата.
Съдът беше позлатен така, че да изглежда истински; камъните, които изглеждаха скъпоценни, бяха предимно стъклени, оцветени и оформени така, че да приличат на нещо по-скъпо от самите тях. Но тя си спомни благословията, свързана с този граал, този съд, който се преструваше на нещо, което не беше; това беше сицилианска благословия, дадена от Сан Джузепе, покровител на благословените лозя, които даваха плода, който щеше да се превърне в кръвта на тайнството.
Марчело пееше италианска опера, акомпанирайки си на акордеон, и беше безгрижен колкото се може повече. Неговото истинско съкровище от старата родина се състоеше от резници от лозята на хълмовете, които искаше да пресади в почвите на Новия свят, за да може той и неговите близки да продължат живота, който иначе бяха оставили зад себе си.
Но тези лозови резници се нуждаеха от благословията на светци, в светилище, овластено от светци за тази цел. А химера от потир, която носеше със себе си, беше пряката връзка с старата родина; символичната й стойност се състоеше почти изцяло от това, което представляваше тази връзка.
Въпреки това, Естер в мечтанията си беше много по-фокусирана върху реалното събитие, което се случваше точно тук, в нейната собствена частна градина, и усещаше силата, очарованието и благословията на арума.
В края на краищата, в своето чисто бяло кристално кадифено блясък, тези цветя не можеха да предадат, не можеха да причинят вреда, не можеха да бъдат нищо друго освен това, което бяха.
И тя си спомни времето, прекарано в онова малко крайбрежно градче далеч на север, където намираше кали, кацнали на скалисти клифове, и как те приютяваха бавно спираловидни мекотели, които се криеха в листата на растението, точно до истинското злато на съцветията.
Но тези едночерупчести, помисли си тя, всъщност се хранеха с най-съкровените тайни на тези цветчета; те ги приемаха като храна, така че не се криеха, а по-скоро сучеха листата и съцветията, превръщайки цветята в мекотели.
Така че това беше нещо като алхимия на флората и фауната, бавен спираловиден сакраментален танц, който поддържаше едното на прага на другото, форми, които се променяха по начин, който те караше да се чудиш какво всъщност представляваше този мистериозен живот. И това беше най-скъпото за нея.
15 февруари 2024 г. [11:59-13:38]
Подаръкът, от Робърт Фулър
Това му беше любопитно. Брошката му беше подарена преди десетилетия от един от любимите му чичовци, но досега той никога не беше осъзнавал нейното значение.
На нея бяха изобразен две фигури, които можеха да бъдат описани само като два леприкона, като този вляво носеше лупа, каквато само великият Холмс можеше да носи.
Доста голямата лупа, така да се каже, беше поставена над дясното око, както полковник Клинк я носеше с такъв размах. И шапката! Тя беше толкова очевидно шерлокианска!
По-малкият джудже, непосредствено вляво от самия експерт по криминалистика и логическо мислене, може би беше Уотсън, но във всеки случай изглеждаше напълно палав.
Беше елементарно, със сигурност можем да се съгласим, че по-малкият леприкон не само беше безкрайно лоялен, но и изглеждаше, сякаш капризно преследваше вятърни мелници в търсене на златото на дъгата.
Така че, това, което му беше подарил неговият обичан чичо, беше нищо друго освен брошка, която го подтикваше да преследва дъги и съкровища, като намира и разшифрова всички необходими улики!
И му бяха били нужни всички тези десетилетия, за да забележи какво толкова ясно му казваше този герб! Да забележи всички детайли, колкото и скрити да бяха, и да ги събере заедно.
И с верния си партньор в престъпленията до себе си! С такъв елитен екип, най-накрая осъзна, че практически всичко е възможно. Така че той тръгна към здрача.
Но никой не го следваше. Какво ли прави този палавник сега? Обади се на местния полицай, за да провери дали пияният нещастник не е попаднал в затвора.
Полицаят го увери категорично, че нито той, нито някой от колегите му е виждал човек с такова описание, камо ли да го е арестувал.
Така че той продължи с въображаемия си приятел, вървейки безгрижно към луната, която току-що достигаше пълния си блясък. Вълк изумя в далечината.
Скоро той се умори от новото си призвание и влезе в най-близкия пъб, за да се прегрупира и да си събере мислите. Любопитно, аптеката отсреща, до алеята, все още беше отворена.
Той попита сериозно собственичката дали има нещо за нередовния му сърдечен ритъм и тя също толкова сериозно му препоръча наперстянка, за негова радост.
Неговата увъртане относно такава нередовност беше естествено само уловка; той беше решен да се отърве възможно най-бързо от своя двойник, който толкова грубо го беше изоставил в мрака.
Тя любезно и професионално приготви отварата, обясни обичайните предупреждения за правилното й употреба и дори беше достатъчно нежна и любезна, за да я опакова като подарък за него.
Сега той беше готов да намери своя помощник, своя не толкова надежден, рицар-странник, мошеник партньор, било то Санчо Панса, Франк Байрън-младши или Роки към неговия Булвинкъл.
И щеше да преследва евразийски тръни из всички пустини на ума си, докато не намерише мошеника, където и да се криеше. Всички сухи треви носят на грешниците наперстянка.
Но точно тогава си спомни любимия си чичо и това, което той му беше дал без усилие, само чрез естествения си хумор и добрата воля, които винаги беше въплъщавал.
В почти забравените кътчета на паметта му се появиха музикални звуци от голямо значение, като магически заклинания, които го привличаха обратно към естествения му талант за разум и благодат.
И точно тогава търсенето му приключи окончателно, а сърцето му се отвори широко, по-широко от всякога.
16 февруари 2024 г. [12:59-15:23]
Портал, от Робърт Фулър
Беше един от онези дни с непрестанен дъжд, лека мъгла, редуваща се с постоянен дъждец и периоди на силен порой, подходящ за това да се обгърнеш с одеяло, да се сгушиш в удобен стол с любима книга и може би чаша портвейн, или просто да прекараш часовете, гледайки безмислено през прозореца капките, които се стичат по хладния прозорец, без да се интересуваш от нищо. Понякога в такива дни човек си представяше, че прозорецът е проход, който може да разкрие тайните, които винаги се крият под повърхността на съзнанието.
Ако оставиш погледа си да се замъгли, понякога светлината става непоносимо ярка и започваш да чувстваш, че цялата ти глава е обгърната от мека енергийна светлина, от която не можеш да се отделиш. Някои казват, че това е пътят към друго място, което изглежда различно, но всъщност не се различава по никакъв начин от това място; други споменаваха, че отпадането на обичайното съзнание, изпълнено с различни случайни елементи, чието съдържание се измива от чиста енергия, е портал, който води до мощно, радикално чувство на емпатия, засилено до такава степен, че е възможно да се почувстват радостите, скърбите, болката и екстаза на много други живи същества, на практически всякаква разстояние във времето или пространството.
Така че за Мая това беше един от онези дни, прекарани предимно в почивка и мечтания за нищо конкретно, но в моментите, когато дъждът се засилваше, тя започваше да се чувства все по-силно привлечена към това, което наричаше „въртопа”; това беше познато състояние за нея, тъй като винаги е имала дълбока психическа връзка с околните, още от малка.
Състояния като това трябваше да се третират с повишено внимание, тъй като крехкият човешки ум и сърце можеха да поемат само определено количество интензивност. Да влезеш в самия край на портала беше едно нещо, но да влезеш по-навътре без необходимата предпазливост можеше да бъде направо безразсъдно, ако не и направо опасно.
Но този ден беше различен от всички други, които беше преживяла през десетилетията; тя се озова в състояние на мечтателност, граничещо с психотични епизоди, само заради интензивността на чувствата, които се вливаха в нея от други места и хора.
Видя и почувства една особено брутална сцена и знаеше, че когато нещо с такава интензивност и мрак възникне, ще трябва да намери начин да се върне. Никога не се беше страхувала от явления като това, но част от нея започна да трепери неконтролируемо. Имаше само един изход от затрудненото й положение, а именно да диша съзнателно, пълноценно и с цялото си същество, позволявайки на сияйната енергия да изпълни и прелее главата, ума и сърцето й. И тогава дъждът спря и тя се изми от всичко. Тя излезе тихо под нощното небе и почувства еуфоричните лъчи на пълната луна да я обгръщат през разкъсаните облаци. Усети, че прозорецът се е отворил, както и тя самата.
17 февруари 2024 г. [~18:53-19:53]
Мухата, от Робърт Фулър
Аз съм от аристократичен род. Въпреки че нашите записи са доста оскъдни преди средата на 18 век, когато бяхме благословени с нашето прославено, домашно име във вашата ценна система за класификация, ние, Musca domestica, имаме горда история, която далеч надхвърля три хиляди и петстотин години от нашия живот. Ако искате да знаете, нашите предци датират от преди повече от три четвърти милиарда живота; жалко, че записите ни са започнати едва наскоро. Само си представете колко истории бихме могли да разкажем за мамути и мастодонти, торбести и бозайници, борхиениди и птици, а също и за вашите предци, приматите. Колко много би могла да разкаже прословутата муха на стената!
В момента живея в престижна изследователска лаборатория, която предпочита да стои настрана от прожекторите поради деликатния характер на дейността си. Всъщност, единственото, което успях да разбера, е името й: Мускариум. Въпреки че дейността й е до голяма степен скрита от останалия свят, ние, затворниците в Мускариум, знаем много добре с какво се занимават белите престилки. Как бихме могли да не знаем? В края на краищата, ние сме обектите на различните им експерименти.
В Muscarium има десетки различни крила в лабиринтната структура на комплекса, и ние, затворниците, знаехме много добре, че в повечето от тях се прилагат най-агресивните, интензивни и безумни методи на изтезание. Можехме да чуваме писъците на нашите съкилийници ден и нощ, но не можехме да направим нищо.
Някои от белите престилки, макар и малцина, наистина се интересуваха от своите обекти, изпитваха нещо към тях. Вижте, най-елитният и желан крило в целия комплекс беше това, което беше посветено на използването на електроди с изричната цел да се правят музикални експерименти.
Иска ми се да вярвам, че това се дължеше на моята пламенна молба към властите, в която изложих подробно пред отговорните лица причините, поради които трябваше да бъда изпратен в това крило, след като излязох от какавидата и се превърнах в възрастния си аз, този, който сега бръмчи в мозъка ви с тези мисли – а не на мъчителни изтезания и сигурно унищожение.
Аристократичният произход, за който говорих по-рано, не се състоеше само в това, че произхождах от общия генетичен фонд на домашните мухи, а по-скоро в това, че моите предци произхождаха от замъците и колибите на човешки семейства с известен музикален произход в части от Близкия Изток, където този вид дейност е най-интензивен. И всички ние го разбирахме; винаги слушахме внимателно всяка фраза и ритъм и махахме с крила в хармония, в пълна резонанс с това, което майсторите на тези музикални стилове създаваха за нас.
Но защо се озовах в точно това крило на Мускариум, честно казано, може би е било просто глупав късмет. Или може би е било защото по-чувствителните от белите престилки тайно прослушваха младите сред нас, за да видят дали могат да открият истински, суров талант, а не просто да запълнят крилото с обичайната скука. Струва ми се, че някои от тях може би наистина са имали ухо за музика.
Каквото и да е, личното ми мнение беше, че съм повече от квалифициран да пребивавам в това крило. Само моят произход беше доказателство за това. И, както се оказа, имаше един конкретен бял престилка, наричан Макс, който веднага ме хареса и дори сподели това на свой колега.
Макс и останалите му най-близки приятели бяха искрено любопитни как да извлекат максималното от изследователското си оборудване, за да могат всички да се насладят на най-дълбоките слухови преживявания (благодарение на своите обекти, разбира се).
Затова внимателно и прецизно прикрепиха цяла поредица от най-малките възможни електроди към централната ни нервна система. Имаше и много видове датчици за движение, които дори не мога да опиша. Най-сложни от всички бяха специалните сензори, които се използваха, за да наблюдават колкото се може повече от активността не само в съответните ни зрителни кори (съставни очи и очи), но и, което е също толкова важно, храненето, което ни поддържаше чрез нашите псевдотрахеи.
Както можете да видите, имаше много входове и изходи, свързани с техните апарати, всички от които можеха да служат само за обогатяване на крайния слухов резултат.
Опитах се да им обясня, особено на Макс, който изглеждаше, че слуша внимателно моите искания, че моята силна страна в музиката е пианото и клавишните инструменти като цяло. Затова бях възхитен, когато разбрах, че първата ми връзка, първото ми свързване, беше с пиано (разбира се, електрическо), и веднага започнах да се изявявам, много към разочарование на някои от колегите ми и дори на някои от белите престилки.
Първото ми изпълнение беше от „Миражове“ на Равел, малко парче за нощни пеперуди. Не е изненадващо, че сред белите престилки имаше един клоун, който след моето зашеметяващо изпълнение поиска парче от „Микрокосмос“ (от Бела Барток, както някои от вас може би знаят), една малка песен, озаглавена „От дневника на една муха“. Като че ли! Но аз смирено и най-послушно се съобразих с молбата, макар че трябва да отбележа, че скоро след това изпълних и няколко избрани откъса от същия композитор, от неговия Концерт за пиано № 2.
Като истински джентълмен, Макс скоро ме подложи на тест, за да види какво мога да измисля на момента, просто импровизирайки. По време на този експеримент бях, разбира се, напълно погълнат от това, което правех, но с периферното си зрение виждах, че усилията ми правят силно впечатление на запленената студийна публика.
Оказа се, че са записали този експеримент за поколенията – добре, да си призная, записали са всеки един експеримент – но това беше изпълнението, което наистина даде тласък на кариерата ми. След това нищо не беше същото. Веднага се свързах с първокласен агент, а профилът ми в социалните медии беше толкова залят, че трябваше да го изключа за поне час-два.
Резултатът от всичко това беше, че новият ми агент, знаейки много добре времевите ограничения, в които работехме – дори и в най-добрите лабораторни условия не се очакваше да издържа повече от 45 дни – ме записа за дебюта ми в Карнеги Хол.
Това щеше да бъде несравним, безпрецедентен фестивал на клавирните инструменти, с няколко стандартни електронни клавира и някои от най-добрите синтезатори, като Nord Lead 2, а аз щях да бъда главна атракция на празненството.
За съжаление, майка ми и баща ми не можаха да дойдат, но имаше много, много членове на моето разширено семейство, които, ако не можеха да присъстват лично, със сигурност щеше да гледат прякото предаване на събитието.
Това беше моментът, за който бях чакал през целия си кратък живот. Всички в публиката бяха готови за музикалното преживяване на живота си. Макс беше проверил два и три пъти всички връзки и бяхме направили мини генерална репетиция само няколко часа преди това.
И точно в този момент, точно когато ме изкараха на сцената, огромно прекъсване на електрозахранването остави без ток по-голямата част от Североизтока.
18 февруари 2024 г. [13:44-15:47]
Ние бяхме, от Робърт Фулър
Представете си призрачен град в пустинята. Каменни сгради, износени от времето, дървени летви, изтъркани от времето, бурите и вятъра. Животът, който някога е бил там, се е свил до костляви останки от някогашните дни на благоденствие. Дни, в които с монета отпреди Линкълн можеше да си купиш четвърт килограм сирене или ориз, или доста „монетни бонбони”.
Хълмове и каньони, хвойна и пиния, храсти и извори, гранитни полета и скали, и разкош и просперитет – докато са траели. Това беше върхът на късмета на ирландците, близо до кристални извори. Миражът продължи само шест години, изсъхнал с изчерпването на сребърните жили. Но първоначално това беше земя на петроглифи.
Всяка пеперуда в четирите си живота имаше вечен живот в пътуването си към щастието. Но пощата никога не изпращаше нищо подобно. Слънчогледи, слънчеви богове, слънчеви лъчи, дъжд и пресечени пътища, всички водещи към времето на сънищата. Но оскверняването на всичко това беше само заради руда, без значение какво мислеха за това юка, бодлив кактус, скална роза или бодлив звездица.
Пустинни кантариончета, мечтаещи за йерба манса, кайсиева малва, лилаво слънчево шапче или чакълест призрак. Сребристо-сивите или оловно-сиви виреи, салвиеви врабчета, хвойнови синигери, сиво-сиви мушици и не на последно място, малките пясъчни пиленца, всички летяха през сухите полета, всички мечтаеха за орел рибар, който лови едър бас, циклиди, тигрова пъстърва, зелени слънчеви риби.
Но натрапниците нямаха такива мечти, а само мечти за мигновени богатства, за които бяха чували преди да напуснат изтока и да дойдат в това забравено от Бога място, само за да направят състояние. Валутата им беше сребро, но можеше да бъде и сребърната рибка, която се изплъзваше между пръстите им, докато приготвяха сутрешното кафе.
Мините изсъхнаха по-бързо от греха, жилите им се превърнаха в прах. Но животът, който беше там преди наплива, продължи, сякаш миньорите никога не бяха копали земята в търсене на своите безполезни и безсмислени съкровища, пропити с непрестанното им търсене, с жаждата им за това, което не можеха да имат, за което никой на тази Земя не можеше да има.
Сребърните рибки знаеха по-добре; гущерите, кралските змии и нощните змии не се заблудиха; а слюдените шапки, гъбите, лишеите, косматите мъже и мастилените шапки останаха точно там, където бяха. И всички боядисани дами, западни пигмейски сини пеперуди, кралици, белолистни сфинксове и сини дашъри летяха в синьото без никаква грижа.
Така че от този опит за човешко общество не остана много – освен камъните, почти мъртвите дървени летви, тези мистериозни петроглифи и пейзажът, който никога не е имал намерение да изчезне до края на Земята. Когато погледнеше към хълмовете, имаше една структура с комина отляво, която приличаше на човек с очила.
От друга страна, кой от човешки произход все още блуждаеше из тези хълмове и каньони? Нямаше ли никой, който да разкаже историите си за алчност, разврат или страст към пътешествия и приключения? А тези, които бяха тук първи: каква беше тяхната история? Ами, те вече я бяха разказали и я бяха запечатали там за всички бъдещи поколения. А флората и фауната го знаеха добре.
20 февруари 2024 г. [17:40-19:23]
Карусели, от Робърт Фулър
Надписът на входа гласеше просто „Fun House: Забавление за цялото семейство“. Но мястото, където се провеждаше фестивалът, както го наричаха някои, се намираше в един от най-отдалечените райони в окръга.
В комплекса имаше поне седем въртележки. Беше трудно да се преброят всички, тъй като дизайнът на комплекса беше такъв, че бяха използвани многобройни трикове със светлина и огледала, само за да го направят по-интересен.
Но самото съоръжение беше просто хоризонтална версия на виенското колело, с добавени весели коне, за да развеселят децата. Така, вместо да се борят директно със силите на гравитацията, децата се сблъскваха с центростремителната сила.
И все пак крещяха с цялото си детско сърце, защото това беше един прекрасен начин да се въртят в кръг, докато не им се завиеше свят. И всички забелязаха чадъра, който покриваше цялото съоръжение, както и останалите, поне шест на брой, които заобикаляха забавлението им.
Чадърът, който ги предпазваше от силното слънце на ясния ден, беше и знак, който подсказваше на малките деца, че са свързани с нещо специално, нещо, което само те могат да се насладят.
Но не чадърът сам по себе си носеше тежестта на посланието, което заля тези деца. Не, външните части на комплекса бяха обсипани с множество стъклени панели, които отразяваха по различни начини всичко, което се появяваше пред тях.
А тези стъклени панели често бяха украсени с различни религиозни символи, в многоцветни сънища от празнични одежди. Така топлата светлина, която преминаваше през тези панели, се отразяваше като през призма и осветяваше децата по същия начин.
Но през цялото време децата се въртяха, сякаш без никаква грижа. Те се държаха за конете си, със седла и всичко останало, и се наслаждаваха на въртележката всеки път, когато тя се завърташе отново и отново и отново. Нямаше нищо друго освен безгрижна радост. И те я изкрещяваха.
Най-централният от въртележките, от седемте, които бяха видими за децата и зрителите, скоро започна да издава все по-силно бръмчене, сякаш му порастваха крила, които скоро щяха да го издигнат в далечни, недостижими стратосфери.
Чу се чудесен звук от счупено стъкло; не беше чудесен за тези, които бяха в самата къща на забавленията; по-скоро беше просто нещо, което никой никога не беше чувал.
Стъклата летяха наоколо, но по чудо не засягаха децата и минувачите в непосредствена близост. А централният въртящ се обект продължаваше да се върти с все по-голяма скорост, която продължаваше да се увеличава все по-драстично.
Наоколо имаше искри от разбитото стъкло, а централният въртящ се механизъм продължаваше да ускорява, коне летяха наоколо с пламтящи гриви, опитвайки се да се скрият под чадъра, докато се издигаха все по-близо до слънцето на Икар.
21 февруари 2024 г. [19:40-20:40]
Изтрито, от Робърт Фулър
Една от версиите на историята е следната: Те се бяха уговорили за час и място. Въпреки това, поради някои затруднения с пътуването, пристигнаха с известно закъснение. Оказа се, че те се събираха по двойки в прашното и пусто пустинно градче, въпреки че всъщност бяха цял дузина.
Тъй като салонът на Кейт беше малко по-натоварен от обикновено, първите пристигнали трябваше да променят плановете си, с уговорката, че ще помолят персонала на Кейт да пренасочи закъснелите към новото място. Вова, верен на себе си, беше докочил направо до салона на Кейт, гол до кръста, сякаш мястото беше негово. Бебе вървеше до него.
След това Вова и Бебе се затътриха няколко сгради по-надолу до ъгъла на улицата, пресякоха при Longhorn, а след това и напречно на улицата до Oriental, демонстрирайки мъжествено кобурите си и шестстрелковците си, за да знаят всички вътре кой е шефът. Те влязоха и седнаха на бара.
Какво не бихте дали, за да знаете за какво си говореха тези двама господа! Нещо се изгуби в превода, но един очевидец разказва нещо подобно: Вова пита Бебе дали не би искал да направи проба на основното събитие, само за да се увери, че всичко ще мине по план. Бебе настоява да пее караоке.
За съжаление, всички места в караокето вече бяха заети и дори нямаше свободни места на хазартните маси. Затова седнаха мълчаливо и мрачно на бара за няколко минути, докато Вова изведнъж възкликна: „Ей, това са Дада и Панг!“ Те се мъчеха да настанят безопасно огромния обем на Панг на бара.
Сега бяха четирима и дипломацията стана много по-сложна. Панг веднага поръча цяла бутилка Black Label, започна да пуши без спир черните си пури Maduros, а устните му започнаха да цъкат без прекъсване от прошутото от Парма, което носеше винаги със себе си за такива спешни случаи.
За съжаление, техните асистенти, посредници и бодигардове бяха задържани поради непредвидени обстоятелства, но пристигнаха точно навреме, за да проверят и почистят огнестрелните оръжия, както изискваха правилата. Малко по-късно пристигнаха Залим и Бата, а скоро след тях и Махса и Амату, с наведени глави.
Два по два, пристигнаха и последните двойки, като Арк, първо Гросеро и Расаса (последният носеше с стил любимата си брошка с куршум), а Прусак и остър, презрял Махкаин затваряха редицата. Невероятно, но Прусак отказа да облече класическата западната носия, което му донесе минус; вместо това, той влезе като Грегор Самса.
Избраният, бившият човек, почетният гост, беше дошъл с нает автобус, но закъсняваше, защото по някакъв начин беше пропуснал да плати на шофьорите. И каза, че е бил задържан заради това, което Маха, доста учудено, нарече „пазаруване на мебели“. Никой не попита. Никой не се осмели. Никой не се интересуваше.
Интересното е, че последният пристигнал беше веднага обграден от цяла свита от адвокати, бодигардове и подлизурковци. И той много бързо настоя да седне точно в средата, в центъра на вниманието, за да бъде сигурен, че всички ще му обръщат внимание.
Оръжията все още се проверяваха внимателно до най-малкия детайл и инспекторите дадоха да се разбере, че може да отнеме още половин час, преди събитието да започне. Затова Панг поръча по едно питие за всички, както и още няколко за себе си; помоли Вова да му донесе малка кутия белуга хайвер с Noble.
Но Вова не можа да изпълни желанието му, за което по-късно съжали, тъй като Маха забеляза своя сънародник Вова и се приближи до него възможно най-учтиво, без да прекалява. Това разгневи Панг, който веднага се нахвърли върху мързеливите инспектори на оръжията и им нареди да приключат по-бързо.
И Панг хвърли на Вова и на всички останали най-отровния си поглед, след което Вова най-накрая реши да облече ризата си и едно удобно сомбреро, за да е на сигурно. Реферите на мача вече се бяха събрали, облечени в черно и бяло, като монашески одежди, носени като раирани затворнически ризи. Те бяха нетърпеливи да започнат.
Но те, разбира се, бяха задържани, защото Маха държеше най-новата си реч, която се състоеше от безсмислени думи, които продължиха прекалено дълго, докато накрая Панг изстреля ракетата си от възмущение и каза: „Нека игрите започнат!“ Всички останали мълчаливо пиеха напитките си, мрачно, докато накрая всички се събраха отново на Голгота.
Те се придвижваха – свита, официални лица и всички останали – погребално и тържествено, минавайки покрай Кристалния дворец, през Фремонт, покрай статуята на Вергилий, покрай Дебелия хълм, срещу волята на Панг, покрай Съмнър, покрай Бътърфийлд, и накрая стигнаха до самото игрище, грънчарското поле, така любезно наричано Серо де бота.
Длъжностните лица бяха донесли необходимия дванадесетиъгълен брезент, червен като пожарна кола и с достатъчни размери, за да могат всички участници да заемат подходящо разстояние един от друг. Брезентът, подобен на чадър, приличаше и на един от тези фулерови геодезични куполи. Всички участници заемаха тържествено местата си.
Сега, тъй като Маха, както обикновено, беше изтеглил късата клечка, той беше поставен точно в центъра на действието, а погледите на останалите дузина добре тренирани състезатели бяха насочени към мармаладеното му лице, прическата му и червената му шапка. Когато дойде време за началото на игрите, официалните лица извикаха военните си команди за „хармс“.
Всички играчи бяха в готовност, докато тримата броячи отброяваха. Те не трябваше да вдигат или дори да докосват оръжията си, докато броенето не приключи. „Три! Две! Едно!“ И веднага настъпи хаос на игрището, тъй като всички по периферията на дванадесетиъгълния чадър веднага започнаха да стрелят към центъра.
Както ще свидетелстват тържествено свидетелите на това велико събитие, за тяхно голямо разочарование, тези в периферията изглеждаха, че са пропуснали Маха напълно! И се чу общо възклицание от изумление и недоумение, не на последно място сред мръсната дузина, разположена толкова хаотично в дванадесетте ъгъла на платното.
На Маха му отне добра нюйоркска минута, но щом разбра какво се е случило и че е избегнал куршума – много, много куршуми! – започна да стреля с пистолета си и с всички резервни, които носеше, на случаен принцип по всички престъпници, които стояха толкова кротко настрана, просто пушечно месо за оръжейното му майсторство.
Всички получиха заслуженото. Гробовете им бяха без надписи и бяха изкопани по най-небрежния начин, плитки като греха. После Маха си тръгна мълчаливо, навътре в пустинята, за да не го види никой и да не чуе никой повече. А след него, като леминги, скоро го последва тълпа, която го последва до най-близкия скат.
Съдебните експерти обсъждаха какво се е случило в продължение на години. Някои казаха, че вероятно е имало нарушение на протокола. Други смятаха, че на мръсната дузина са били дадени фалшиви оръжия. Всичко било фалшиво, било постановка, те били кризисни актьори; подобни мнения се разпространиха из интернет като мрачни ехо камери.
В крайна сметка обаче анализаторите стигнаха до заключението, че в пряко нарушение на ясно определените правила на играта, на повечето от валидните участници по някакъв начин са били дадени халосни патрони вместо истински. Регулаторният комитет със сигурност щеше да се събере, за да обсъди това състояние на нещата, и глави със сигурност щяха да падат.
Има и втора версия на тази история, която може да се изложи по-просто: след като се събраха в „Ориентал“, пекарите наеха една от задните стаи с дълга банкетна маса, с условието, че този, който изтегли късата клечка, ще седне в центъра. Резултатите бяха почти същите, с изключение на храната.
22 февруари 2024 г. [14:02-16:32]
Дърводелецът, от Робърт Фулър
Всичко започна с това, че съседът от съседната къща застана гол до кръста на острия връх на покрива; беше червен и изгорял от слънцето, с дълги кичури коса и брада, доста червенокос мъж с много луни по лицето, сякаш току-що беше излязъл от баня. Очите му бяха пламък, косата му беше избелена като бял сняг, лицето му излъчваше по-ярка светлина от слънцето, а гласът му, ако беше проговорил, щеше да звучи като ромоленето на бърза река. Беше или нисък, или висок, добре сложен и широкоплещ, с кожа като на глупак, когато слънчевите лъчи я осветяваха, а стъпалата и дланите му бяха като хилядолъчни колела със стигмати, сякаш никога не беше седял под смокиново дърво, камо ли седем седмици. И все пак той излезе оттам достоен, въпреки че тялото му беше почти без косми, а ръцете и краката му бяха груби. Тези, които живееха наблизо, забелязаха, че той винаги беше заобиколен от малки цветя, ята и ята птици, които го поздравяваха с пълно гърло, както и всичките му сестри и братя, луната, вятърът, слънцето, земята, огънят и водата, които той винаги благославяше от сърце. И имаше онова тайнствено съндъче с пирони, което той винаги носеше в прозрачна торбичка, висяща от колана му.
Има хора, които предполагат, че той е дошъл от град на ястреби, близо до наблюдателна кула, близо до клони, издънки и кълнове от чиста маслина, укрит в нещо като куха чаша близо до града, съд, който съдържал различни отпадъци и безкрайни купчини дървени отпадъци, и че това е основната причина, поради която като дете той се влюбил в дърводелството, дърворезбата и изработката на шкафове. Майка му не можеше да го спре, а баща му – не този, който беше само заместник, а истинският му баща – никога не се виждаше, така че той научи новия си занаят с неудържима страст.
Никога не е стажувал или бил чирак при някой известен майстор; вместо това предпочиташе да отива там, където духаше вятърът, цъфтяха цветята, летяха птиците, и всичко, което научаваше, научаваше, като пробваше всичко, което му хрумнеше. В началото на кариерата си се занимаваше с ниши в стени и кухни, а след това с алкови и цокли, библиотеки и чекмеджета, но е важно да се отбележи, че по това време се страхуваше до смърт от пирони, така че в младостта си основната му дейност беше дърводелството. Веднъж дори направи цяла таванска фреска изцяло от дърво, без да използва нито един пирон. Беше чудесен дизайн с безброй спици, трески и все по-фини дървени парченца, които се разпростираха от центъра навън в истинска разпуснатост. И поръчката за тази единствена таванска фреска му донесе добри доходи.
През следващата фаза той се занимаваше повече с дърворезба и скоро се насочи към миниатюрата, до такава степен, че за да се види какво е изработил, се налагаше да се използват сложни и мощни оптични уреди и лещи; всъщност, създаването на тези произведения беше толкова трудоемко и, честно казано, болезнено, че скоро той трябваше да се откаже от тях в полза на работа, която беше по-малко стресираща както за тялото, така и за зрението му, което се влошаваше.
Всъщност, този среден етап от кариерата му е толкова тежък, че той е принуден да се пенсионира по инвалидност за няколко години, докато се бори да върне живота си в нормалното русло. Така, през тези мрачни години, както ги нарича в мемоарите си, той се скиташе из пустини и безжизнени места, включително много сметища, където виждаше хора, които ровиха за всякакви отпадъци, които можеха да използват за всякакви възможни цели. Те бяха бедни, отчаяни, но все пак решени да се справят, независимо от цената.
Започна да ги интервюира един по един, за да разбере какво ги движи, и скоро започна да се наслаждава на разнообразните им житейски истории, макар и с обща нишка, която беше трудна за понасяне за всеки с съвест. Докато вършеше тази работа, той винаги се стараеше да не ги подценява и да не изглежда по никакъв начин снизходителен към техните проблеми; никога не проповядваше нито дума на никого от приятелите си, но историите, които те разказваха по-късно за това, което им беше казал, говореха за рядка за онова време доброта, и така думите му с времето се превърнаха в сложна гоблен, който се съревноваваше с плочките, шарките и вихрите дори на най-изящния персийски килим.
Докато се занимаваше с тези размисли с приятелите си, той започна да забелязва всички изоставени дървени отпадъци, разпръснати по местата, където ловуваха и събираха отпадъци. Затова започна да носи винаги със себе си буркан с пирони, за да може да използва по най-добрия начин тези отпадъци.
И така започна и приключи третата и последна фаза от кариерата му като дърводелец.
Тази фаза започна доста скромно. Той намираше подходящи по размер летви и дъски и в началото пробваше да ги заковава една към друга, просто за да види как ще се получи. Постепенно се спря на дъски с дължина около шест-седем фута и други, които бяха по-скоро два фута. Бързо стана майстор в изработването на продълговати кутии, които, според него, можеха да съдържат практически всичко, макар че можеше и да не съдържат нищо.
В началото не беше много ясно за какво са всички тези кутии, но по това време той продължаваше интервютата с бедните хора, които винаги слушаше, и усещаше болката им, сякаш бяха дълбоки рани, нещо като благословия или дори кървене в крайниците му. Затова започна да събира всички тези продълговати, странни кутии от изхвърлено, изхвърлено дърво, сглобени с голямо внимание, и знаеше, че ще дойде ден, когато ще им намери добро приложение, като отмъщение за несправедливостите, които добрите му приятели бяха претърпели от други хора.
23 февруари 2024 г. [13:50-15:30]
Трюфели, от Робърт Фулър
На сутринта прашното зимно слънце, от най-фината черна зимна почва, беше изчезнало от надеждни дъбови фиданки в покрайнините на няколко селски пазара в дивата гора; кучетата тихо се втурнаха към колони от мрак в плитки дупки, безгрижно копаеха в кариерата. Фермерите събираха храна и се тревожеха за важността на изчезналите откраднати бижута, намерени в черните зимни дъбови гори, където тесните улички подхранваха преминаването на непостоянната, озарена от луната зима.
Той ловува и се мотае през повратната точка на съдбата на ХХ век, която материализира световните войни, връщайки се към несигурността на пътуването: селски пътища, изгоряла земя, варовикови почви, в петна от мрак, от погребани рози.
Зелени и бели дни с мрачно слънце, с лунен блясък в далечината, грандиозно небе, препълнено с жълти дъбове по краищата, кучета, които копаят с лекотата на селски лисици в търсене на крадци, белези от миналото сутрин, в мимолетен, изолиран гроб на тайни, магия, религия, опасност. Мистерията може да вдъхнови разкопки на лозя от такъв балет, въпрос на тържественост, на преходна убеденост, маршируване през сънливи дъбове, нощни скитания.
Тънкостите на подземния свят, на сенчестите дела; разпитването на крадците: този вид криминален разказ е огледало на нашата слепа чувствителност, вкус на тайни, епична измама, продадена история, по-мрачна фантазия.
24 февруари 2024 г. [22:01-23:55]
Нощни пеперуди, от Робърт Фулър
Бяхме неразбираеми драсканици върху пергамент, докато не ни чухте да летим към горящата светлина. Преди да станем това, си представяхме, че летим към всякаква местна светлина, с крила от пера, бледи и крехки като коприна, като Икар към Слънцето, и се наслаждавахме на нашето пътуване, въпреки че бяхме само мастило върху хартия, което след това се превърна, преобразено от пъргави очи и пръсти и царствени инструменти, в вълни от разкошен звук, който изпълни коприненото сърце, което бяхме.
Веднъж, когато бяхме, се чудехме как е възможно тази алхимия от символ към песен и полет и тъга на птиците. Нашите собствени крила само летяха, прелитаха безсмислено, без съжаление, но нашите съседи плачеха, дори когато летяха с грация, жални ехота от крилата им достигаха тъжно до Слънцето.
Бяхме обречени да станем отново прах, дори докато летяхме наоколо, опитвайки се да намерим някакъв източник, източника на светлината, която ни привличаше, докато бяхме, или както ние, или вие, мислехме, че сме. Но ние бяхме само драсканици на хартия и вашата алхимия ни направи това, което бяхме, ако изобщо бяхме нещо.
Нощните пеперуди носят ярки копринени одежди на шут, като неизвестен зори, който носи песен на скръб в живота им в разпръснатия полет на неизвестността. Да, понякога те сънуват очи, които не виждат очи, но виждат лодки, вълни, бурята на живота и, след като се замислят, някои други неща, които не ги виждат, защото ние бяхме илюзия. Бяхме, но не бяхме. И все пак летяхме над вълните на ветровете на песни, които съществуваха само като драсканици върху ефимерна хартия, която, както и ние, щеше да се превърне в прах.
Бяхме в долината, през нощта, близо до фенери, и бяхме, летяхме, станахме светлината и прахът и песента на биещото ти сърце, докато то призоваваше вечно биещите камбани, безкрайните камбани, които завинаги ще пеят долината, равнината, планината, океана, вечно биещите камбани на нощната пеперуда, която бяхме и винаги ще бъдем.
25 февруари 2024 г. [10:22-11:14]
Слънчеви танцьори, от Робърт Фулър
Не светлинки, а слънчеви мушици, танцуващи мушици. Членестоноги, крилати шестоноги, естествени акробати, крилати, скачачи с парашут и поклонници на слънцето, разказващи за крила, ветрове, слънца и песни за интимни, сложни небесни танци от движещи се геометрии с хипнотизираща красота, за въздухоплавателни средства, делтапланери, пикиращи бомбардировачи, диви котки, урагани, падащи звезди, всички разказващи историята на целия свят на привличане, отблъскване, безразличие, свободно падане, хаос.
Те бяха хипнотични в начина, по който се движеха през светлината, от светлината, като светлина. Изглеждаше, че са репетирали тези модели в безброй такива дни в краткостта на своето съществуване, като крилати тела с съставни очи и безкрайна ловкост, плавайки безкрайно в блясъка на високото слънце, като петна от звезди и комети и малки крилати звездни системи и галактики и вселени, без никога да повтарят някакъв модел, точно като източника, от който произлизаха, самата вселена, променяща формата си от това в онова и никога не се повтаряща или неразбираема за никого.
Какъв беше смисълът на танца им? Никой не попита. И това беше тяхната свободна тайна, която може би те самите не знаеха. Защото те танцуваха, свободни от нашата лудост и ежедневни грижи, просто бяха това, което бяха, без да се интересуват, общуваха по начина, по който знаеха, без да им пука дали някой ги разбира. Беше вихрушка, бяха вихрушки, бяха спираловидни вихрушки от екстатична лудост от добрия вид, тази, която стопляше сърцето ти, без значение как изглеждаха нещата на повърхността, тази, която те вдъхновяваше да бъдеш точно като тях, да танцуваш свободно под слънцето; тази, която те обливаше изцяло в техните свободни спирали от доброта.
26 февруари 2024 г. [21:33-22:11]
Огледала, от Робърт Фулър
Шепнех лабиринтни спомени в огледалото на Макс и на властите, които ми споделиха, че някои от тях, поне от време на време, се чудеха как е възможно да са били толкова пренебрегнати. Сега мога да си представя как се превърнахме, отразени из цялата галерия като драсканици на шут, превърнати в пернати драсканици, през остатъчния вкус на абсент, отразени от стъклени портали през полета с пшеница, като звънки камбани на илюзия. Бяхме благословени да бъдем без съжаление, но музиката без изход започна, отразена навсякъде, разтопена в безкрайни тропи на изкривени и артритни цикади или цветя, които завинаги ще пеят ехото на своята крехкост, в слухови преживявания, предизвикани от непозната обстановка, тъжни стъпки в светлината.
Нощната растителност близо до фенерите, различни крила и тъга, само мастило върху хартия, обречено да се превърне в прах, ни примамваше към зората, с фини нотки на шафран. Бяхме копринена неяснота, защото говорехме за замъци, скрити в долина от разтопени птици, в къща от камбани, безкрайни ветрове: ти вече си забравил. Случайно си чул мърморене, истории за мамути и бозайници, последователно ги възхищавайки се, а след това безмилостно дори не слушайки песните на разпръснатия полет в долината на нощния псалмопев; то почти беше забравено, скрито от листа над поле от ириси, цветя, нарисувани в ярки цветове, звуци на слънца.
27 февруари 2024 г. [13:32-15:21]